Ерих Редер се ражда на 24 април 1876 г. в малкото курортно селище Вандсбек, недалеч от Хамбург, където баща му преподава английски и френски в частно училище. Дядото на Ерих по майчина линия, Алберт Хартман, служи като придворен музикант при кралския двор, а майката предава на сина си любовта към музиката, която той запазва за цял живот.

През пролетта на 1889 г. доктор Редер е преместен в малкото градче Грюнберг в Силезия, където Ерих, успешно полагайки изпита за зрелостен атестат, незабавно заявява желанието си да постъпи в императорския военноморски флот. За да се стане флотски офицер, по това време не е нужен дворянски произход и Редер с буржоазното си потекло веднага е приет, като получава нареждане на 1 април да се яви в Кил за начало на занятията.

Най-напред началството не обръща внимание на невисокия, слабоват и донякъде затворен юноша, но академичните му успехи променят това отношение. Редер става най-добрият випускник на класа от 1895 г. и получава званието фенрих цур зее (гардемарин от най-старши чин). Към този момент той вече е участвал в учебни походи по Балтийско море и към островите на Западна Индия. Сега Редер се заема с изучаването на навигация, корабна артилерия, ветроходно стъкмяване и минно-торпедно дело. През есента на 1897 г. получава званието лейтенант цур зее и назначение на SMS (Sein Majestat Schiff – кораб на негово величество) “Заксен”, на длъжност вахтен офицер. Тук той демонстрира най-добрите си качества и скоро е преведен на същата длъжност, но на линкора “Дойчланд”, флагманския кораб на брата на кайзера, принц Хайнрих, командващ Източната ескадра. Младият лейтенант цур зее става член на адмиралския щаб, а в качеството на допълнителен ангажимент поема и ръководството на корабния оркестър.

В края на 1897 г. “Дойчланд” се отправя към Далечния Изток. Вниманието на принц Хайнрих скоро е привлечено от новия вахтен офицер и той го взема под свое покровителство. Редер съпровожда принца при визитите му Циндао, Пекин, Порт-Артур, Владивосток, в Япония, Корея, на Филипините и в Сайгон. През 1901 г., вече със званието лейтенант, Ерих Редер се връща в Кил, за да стане офицер-наставник, но няколко месеца по-късно е преведен на линкора “Кайзер Вилхелм дер Гроссе” – новият флагман на неговия покровител, който сега командва 1-ва ескадра линейни кораби. В 1903 г. Редер постъпва във военно-морската академия, където прекарва 2 години като слушател. През този период е командирован за три месеца в Русия за задълбочено изучаване на руския език (английски и френски той вече знае). След завършване на академията през 1905 г., служи като щурман на броненосеца от бреговата охрана “Фритьоф”, а на 1 април 1906 г. е преместен в управлението по информацията на ВМФ. Тук той завежда отдела по задгранична преса и редактира списание “Marine Rundschau” (“Морски обзор”) и годишника “Nauticus”. Един колега на Редер в оставка, по-късно пише за него: “Притежавайки ясен ум, той винаги се вслушваше в чуждата гледна точка. Редер повече от всеки друг подхождаше за работа със задграничната преса и даваше напълно приемливи отговори на многочислените запитвания от другите страни”. Освен това Редер прекрасно владее перото и никога не дрънка излишно в присъствието на чуждестрани журналисти. Всичко това като цяло прави благоприятно впечатление. Редер привлича височайшето внимание на самия кайзер Вилхелм ІІ, който през 1910 г. го поканва на личната си яхта “Хохенцолерн” като щурман. Ерих възприема това назначение като най-висока чест и до края на живота си остава привърженик на монархията. Даже в годините, когато командва Кригсмарине, вимпела му краси емблемата на кайзеровия флот.

През 1911 г. Редер е произведен в корветенкапитен, а следващата година става старши офицер на щаба (от 1917 г. – началник) на вице-адмирал Ритер Франц фон Хипер, командващ крайцерските сили на Атлантическата ескадра. В 1914 – 1915 г. Редер планира няколко операции по поставяне на мини и артилерийски нальоти по крайбрежието на Англия. Той взема участие в най-големите морски сражения на Първата световна война край Доджър-Банк (24 януари 1915 г) и в Ютландския бой (31 май – 1 юни 1916 г). По време на последния, щурманската рубка на “Лютцов”, в която се намира Редер, е разбита от директно попадение на английски снаряд. По някакво чудо любимецът на кайзера не пострадва, но сражението завършва вече на борда на друг кораб.

През януари 1918 г. Редер напуска щаба на Хипер и става командир на лекия крайцер “Кьолн ІІ”. На този пост остава до октомври, когато е назначен за глава на централното бюро на командването на ВМФ. В началото на ноември в Кил се разбунтуват матросите от Атлантическата ескадра. Това събитие се превръща в искрата, която запалва всепоглъщащия пламък на революцията, съборила от германския престол династията на Хохенцолерните. Кайзер Вилхелм ІІ е принуден да емигрира в Холандия, а няколко часа след бягството му в Германия е провъзгласена Ваймарската република – първата германска демократична държава. От самото начало Ерих Редер е въвлечен в политическата борба. Старите адмирали са в немилост и вкупом са отправени в оставка. Консервативно настроеният Редер решава да се погрижи лично, да не би новият командващ флота да се окаже “ляв”. Затова, едва пристигнал в Берлин, той веднага се отправя към министъра на отбраната Густав Носке. По време на аудиенцията Редер настоява, че новият командващ трябва да се ползва с уважението и доверието на кадровите офицери, и добавя, че адмирал Адолф фон Трота, тогавашния началник на управлението на личния състав, е точно нужния човек. Носке внимателно изслушва Редер и го посъветва да обсъди този въпрос с райхспрезидента Фридрих Еберт. Адмирал фон Трота е назначен за командващ ВМФ, възможно, благодарение на старанията на Ерих Редер. Естествено, че именно на него е възложена задачата да съхрани флота на Ваймарската република. Той прави всичко възможно за да заобиколи суровите условия на Версайския договор, а по-късно, вече по време на Нюрнбергския процес, гордо заявява, че запазването на флота било за него “въпрос на чест”.

През пролетта на 1920 г. Редер оказва поддръжка на неудачния антирепубликански пуч на монархиста Волфганг Кап. След бягството на последния в Швеция, по-нататъшното пребиваване на Редер в централното бюро на ВМФ става за правителството нежелателно. Оставят го на служба, но го превеждат в архива на ВМФ. Това наказание обаче оказва на Редер огромна полза: работейки в архива, той детайлно изучава развитието на стратегията и тактиката на германския флот в Първата световна война. Освен това му поръчват да състави и подготви за печат двутомна история на бойното използуване на крайцерите. Редер става един от най-ерудираните специалисти по тази тема. На нея са посветени и основните му теоретични трудове, излезли през 1922-23 г.: “Крайцерската война извън териториални води”, “Крайцерска ескадра”, “Действията на леките крайцери “Емден” и “Карлсруе” и “Морската война”.

В свободното си време Редер посещава занятия в Берлинския университет и точно когато трябва да получи степен на доктор по философия и политология, го произвеждат в контра-адмирал и назначават като инспектор на военноморските учебни заведения. Към този момент той вече се определя като застъпник на демокрацията. В действителност възгледите му не се променят. Един офицер определя политическата позиция на Редер като “показен либерализъм”. Приспособленчеството на Редер успява да заблуди много парламентаристи. Прощават му участието в каповския пуч и престават да устройват препяствия по пътя му към висшите постове в ръководството но ВМФ. През октомври 1924 г. Редер става командващ крайцерските сили в Северно море, а през януари 1925 г. получава званието вице-адмирал и е назначен за началник на Балтийския военноморски район. Скоро става известен във флота с педантичното спазване на всички заповеди на офицерския кодекс на честта и хипертрофиралото си чувство за дълг.

През август 1927 г. Германия е потресена от скандала “Ломан”. Един от вестниците публикува информация за съществуването на специални парични фондове, предназначени за превъоръжаването на ВМФ и намиращи се в разположение на капитен цур зее Валтер Ломан от Отдела по морския транспорт и капитен цур зее Готфрид Хансен от Отдела по въоръженията. Освен това се разкрива и че в една от контролираните от фирмата Круп турски корабостроителници, се строят разработени в Германия подводници. Последва парламентарно разследване, в резултат на което падат главите на министъра на отбраната и шефа на военно-морското командване адмирал Ханс Адолф Ценкер. Изниква нуждата той да бъде заменен с прорепубликански настроен адмирал. Ерих Редер е най-добрата кандидатура. Придвижването му нагоре ни най-малко не е засенчено от факта, че райхспрезидента Паул фон Хинденбург се отнася към него с големи симпатии. На 1 октомври 1928 г., след дебати в Райхстага, Ерих Редер е произведен в адмирал и назначен за началник на военно-морското командване.

Като начало той решава да покаже непререкаем авторитет, като заявява, че всяко негово разпореждане трябва да се изпълнява безпрекословно. След това провежда операция, която злите езици наричат “лов за стари тюлени”, заключаваща се в това, че няколко старши офицери от флота са принудени да минат в оставка, уж за да се разчисти пътя на по-младите и талантливите. Обаче, както пише известният изследовател на историята на Кригсмарине Чарлз Томас: “Редер не преставаше да се грижи за това, щото никой от неговите по-надарени подчинени да не може да посегне на авторитета му, и през цялото време докато той ръководи флота, да се критикува командващия беше подобно на самоубийство”.

На новия си пост Редер започва да прокарва в живота концепцията си за “балансиран” флот, която в крайна сметка погубва Кригсмарине и оказва неблагоприятно влияние на изхода от Втората световна нойна. Редер иска да има във флота си всички типове бойни съдове, но най-много от всичко симпатизира на така наречените “джобни линкори” – леки линейни крайцери, които “да могат да избягат от всеки, който поиска да ги потопи, и да потопят всеки, който успее да ги настигне”. Той санкционира строителството на товарни съдове, лесно конверсиращи се в спомагателни крайцери, и риболовни траулери, които да могат бързо да се преоборудват в миночистачи. Още по-тайно, отколкото при Ценкер, продължава строенето на подводници.

Редер желае във флота да служат добре обучени, дисциплинирани, неинтересуващи се от политика хора. Строг, мълчалив, лишен от всякакво чувство за хумор, със старомодни вкусове, той се има за блюстител по нравственост на целия офицерски корпус, включително и жените на офицерите. Веднъж този ретроград издава заповед, забраняваща на офицерските жени да се подстригват късо, да ползват козметика, да носят къси поли и да си лакират ноктите! Редер има неприятната привичка да се появява неочаквано на отдалечени бази и да пъха носа си в матроските кубрици, в камбузите и в галюните. При това се държи доста досадно. Особено го безпокои външния вид на моряците и наличието на цветя по первазите на флотските здания. Подобна дребнавост плюс предписанията на Редер, забраняващи на офицерите от флота да се появяват в униформа в питейните заведения, да се пуши зад волана, на улицата или на обществени места, не го правят особено популярен сред подчинените. Разказват случай, когато след многоседмично патрулиране в базата си се завръща подводна лодка. Още щом се пришвартова в дока, на борда й скача адмирал Ерих Редер. Той провежда преглед на личния състав и устройва на командира здраво мъмрене за непрятния външен вид на хората му.

Придирчив до немай къде в службата, вкъщи Редер е същински агнец. Той е женен, има син и придобива вила в берлинското предградие Шарлотенбург. Адмиралът обича да си поиграе с кучето си и да послуша музика. Посещава концерти по симфонична музика (особено на Бетховен или Брамс), занимава се с ветроходен спорт и не пропуска нито един футболен мач.

С някои уговорки Ерих Редер приветства появата на политическата сцена на националсоциализма, надявайки се, че ще може без пречки да осъществява своята програма за строителство на флота. Бидейки обаче предпазлив, той не критикува и другите партии, способни в бъдеще да създадат правителство. Но на власт идват именно нацистите. На 2 февруари 1933 г. Редер за първи път се среща с Адолф Хитлер и го описва като “...необикновен човек, роден да води след себе си хората”. Хитлер сам е радостен да има Редер начело на Кригсмарине, защото адмиралът строго ограничава амбициите си само в рамките на това ведомство, отнася се лоялно към режима и става прекрасен съветник на фюрера по военноморските въпроси, от които последния, по собствените му признания, нищо не разбира.

През март 1935 г. Хитлер едностранно денонсира Версайския договор и Редеровата програма за флота започва да се осъществява с пълна сила. На 18 юни 1935 г. специалният посланик на райха в Лондон Йоахим фон Рибентроп подписва англо-германско военно-морско съглашение, в съответствие с което на Германия се разрешава да изгради надводен флот до 35% от надводните сили на Обединеното Кралство. При това количеството на подводниците не е ограничено и Германия може да разполага с толкова единици от този вид, колкото би било необходимо за съхранение на паритета. Хитлер и Редер са във възторг, тъй като им се сторва, че съглашението изключва Великобритания от числото на противниците на Райха. Адмиралът даже забранява на офицерите от ОКМ (Oberkommando der Kriegsmarine – главното командване на ВМФ) всяко споменаване за възможна война с “мъгливия Албион” даже в условията на щабни разработки. Още на 2 февруари 1933 г. Хитлер казва на Редер, че желае мирно съществуване с Британия, а последния продължава упорито да вярва на фюрера, изключвайки всякакви други варианти на развитие на събитията, като запазва този си нереалистичен подход към нещата чак до май 1938 г.

Създаването на военноморски флот е трудна задача. В много по-голяма степен, отколкото сухопътната армия, флотът се строи с разчет срещу определен противник. Хитлер заповядва на Редер да организира Кригсмарине по подобие на френския или съветския флотове. По такъв начин СССР и Франция негласно са обявени за най-вероятните противници на Райха. Нито Хитлер, нито Редер желаят да воюват с Великобритания, затова те се самоубеждават, че война с нея няма да има. Нито на един от двамата не му идва на ум, че даже в случай на неголяма провокация Лондон може да обяви война на Германия по същия начин, както прави това в 1914 година.

“Меденият месец” в отношенията на Редер и Хитлер продължава. В 1935 г. длъжността на Редер е променена. Той става главнокомандващ Кригсмарине. На 20 април 1936 г. Хитлер, по случай 47-та си годишнина, го произвежда в генерал-адмирал, а в 1937 г. поборникът за морал става почетен член на NSDAP. През този период, в 1936 г., започва строителството на гигантски линкори: “Бисмарк” с водоизместване 41,7 т и “Тирпиц” – 42,9. В следващите две години от стапелите слизат “Шарнхорст” и “Гнайзенау”, а също леките крайцери “Лайпциг” и “Нюрнберг”. Малко по-късно те са последвани от тежките крайцери “Хипер” и “Блюхер”. В същото време се строи и голямо количество есминци и субмарини. Създадена е 1-ва подводна флотилия под командването на капитан цур зее Карл Дьониц.

Първите пукнатинки в отношенията между Редер и ръководството на Райха се появяват в 1938 г. Още през януари Хитлер порицава адмирала за неоперативност, на което Редер отвръща с несвойствена за него заядливост, че програмата за строителство на флота доста успешно се съревновава с програмата на фюрера за строителство на важни държавни обекти, такива като мюнхенския метрополитен, огромните заводи “Фолксваген”, аутобанната мрежа, а също и реконструкцията на Берлин и Хамбург. В резултат, съдостроителната промишленост изпитва недостатък от квалифицирани заварчици и монтажници и материали. Хитлер не реагира на намека, но изисква да се увеличат темповете на производство на кораби, “Бисмарк” и “Тирпиц” да бъдат пуснати на вода още в началото на 1940 г., да се разработи канонерска подводница и да се пуснат в масово производство субмарините от тип VІІ. По указание на Редер, SKL (Seekriegsleitung – главен щаб ня ВМФ) отговаря, че следва незабавно да се спрат всички военни проекти и да се освободи работна сила за военно производство. Но фюрерът отговаря с категоричен отказ. Програмата по строителството на флота все повече и повече изостава от сроковете набелязани от Хитлер.

Особено влошава ситуацията факта, че ръководството на 4-годишния икономически план, а значи и разпределението на промишлените ресурси, е съсредоточено в ръцете на райхсмаршал Херман Гьоринг. Той и адмиралът-пуритан се презират и ненавиждат. Редер ненавижда Гьоринг за това, че свежда до нула всички негови опити да създаде морска авиация, и за това, че “дебелият Херман” изиграва доста непривлекателна роля в аферата Бломберг-Фрич. Гьоринг пък от своя страна, подкопава репутацията на Редер в квартирата на Хитлер, поставяйки под съмнение политическите му възгледи, обръщайки внимание на фюрера върху това, че адмиралът подозрително често ходи на църква, и давайки изкривена информация за положението на работите във флота. Редер наблюдава как вехне и линее неговата програма, но не се безпокои особено, тъй като фюрерът му е казал, че флотът ще му потрябва не по-рано от 1944 г. Генерал-адмиралът вярва на Хитлер и действа съответно.

Доста грижи създава на Редер и още един враг – групенфюрера от SS Райнхард Хайдрих, началник на Управлението на Държавната тайна полиция – Gestapo и шеф на SD. В 1931 г. като офицер от флота Хайдрих по “...извънредно възмутителен начин” разтрогва годежа си с една млада жена, че у последната настъпва нервно разстройство. Чувствителният по моралните въпроси Редер го изправя пред съд на честта, когото оглавява лично, и изхвърля от служба бъдещия шеф на Gestapo за “недостойно поведение”. Хайдрих се опитва да си отмъсти на адмирала, като се старае да открие нещо, с което да го компрометира. Това така и не му се удава, доколкото компромат срещу Редер просто не съществува, но, имайки всемогъщ враг в лицето на жадуващия за мъст началник на тайната полиция, генерал-адмиралът нервничи, така както и всеки, който би се озовал на негово място.

Разбира се, Ерих Редер счита преследването на евреи и други групи от населението от нацистите за мръсна работа, но, доколкото това не касае неговото ведомство, не проявява никакво безпокойство по този повод. Но когато гоненията все пак засягат интересите на флота, старецът се превръща в заядлив петел. В края на 30-те години например, нацистите се заемат с контра-адмирал в оставка Карл Кюлентал, полуевреин, женен за еврейка. Узнавайки за това, Редер се отправя към самия фюрер, който с резки фрази отказва да направи изключение за адмирала в оставка и да не прилага по отношение на него нюрнбергските закони (станали в Райха основа за преследване на евреите). Но ако Хитлер тогава си е мислел, че с въпроса е приключено, то дълбоко е грешал. Подобно на булдог, отпъден с тояга, но който отново и отново се хвърля в бой, Редер се връща към този въпрос всеки път на среща с фюрера. Когато за пореден път адмиралът се обръща към Хитлер все със същата молба, последният накрая разбира, че точка по въпроса може да се сложи или ако се удовлетвори искането на Редер, или ако го освободи от командването на флота. Изтощен от продължителната обсада, фюрерът собственоръчно подписва документ, даващ на Кюлентал и неговото семейство не само свобода, но и пенсия, която контра-адмирала получава до самия край на войната. Това не е единствения случай когато Редер защитава евреи служещи във ВМФ. На нацистите им се удава да изгонят от флота само двама офицери с “неарийски” произход, но когато започва войната те отново са приети на служба и генерал-адмиралът не допуска по отношение на тях никаква дискриминация. Редер успява да защити също и няколко еврейски семейства, който познава още от дете. Но нищо не може да направи за онези нещастници, които нямат отношение към флота или към него лично.

Освен всичко друго Редер води и непрекъсната борба с министъра на пропагандата Гьобелс и Gestapo за флотските свещеници, които поддържа както може. В 1942 г. един морски офицер, по съвместителство доносник на Gestapo, обвинява флотски свещеник за това, че се е изказал против NSDAP. Гестаповците се опитват да устроят гледане на делото в граждански съд, но Редер не допуска това. Свещеникът е изправен пред военноморски трибунал, чиито членовете назначава сам командващия на флота, и е оправдан. Редер лично утвърждава присъдата, а агентът на Gestapo позорно изхвърля от флота за клевета.

На 1 ноември 1938 г. Хитлер се развиква на адмирала, скъсва на парчета неговия план за строителство на флота и заповядва да представи за разглеждане нов. Фюрерът е особено обезпокоен от слабата броня и недостатъчното въоръжение на “Бисмарк” и “Тирпиц”. Освен това той изисква да се увеличи подводния флот до размерите на британския и, в съответствие с англо-германското военно-морско съглашение от 1935 г., незабавно да се съобщи това на Лондон. През зимата на 1938-39 г. Редер нееднократно предупреждава Хитлер, че “ако в близките две години избухне война, флотът няма да е готов за това”. Фюрерът надменно отвръща: “За достигането на моите политически цели, флотът няма да ми потрябва до 1946 г.” И отново Редер му повярва, както повярва и в невъзможността за война с Англия. Сега разговорът се води вече за сроковете, кога ще започне тази война, и независимо от това, че няколко месеца по-рано се разразява Судетската криза, поставила Европа на границата на въоръжено стълкновение, Редер продължава да вярва на Адолф Хитлер.

В резултат от беседите на Ерих Редер с фюрера е създаден знаменития план “Z” (първата буква от думата Ziel – цел), който генерал-адмиралът представя на Хитлер на 17 януари 1939 г. Изпълнението на плана се предвижда за 1947 г. В началото на 1944 г. се предвижда, в добавка към 4 линкора от типа “Бисмарк”, да бъдат спуснати на вода 6 линкора от типа “H”(над 56000 т) с 420-mm оръдия. Освен това се планира и построяването на 4 самолетоносача, 15 рейдера (“джобни линкори”), 5 тежки крайцера, 44 леки крайцера, 68 есминеца и 249 подводни лодки. На 27 януари Хитлер одобрява новия план за строителство на ВМФ и предоставя на флота абсолютни привилегии пред Вермахта и Луфтвафе. Едновременно с това, той продължава да уверява Редер, че флота няма да му е необходим още няколко години. След одобрението на плана “Z” Ерих Редер отново се причислява към фаворитите на фюрера. На 1 април 1939 г. Хитлер го произвежда в грос-адмирал (петия в историята на Германия). Но идилията в отношенията им скоро рухва. Редер и Хитлер не на шега се скарват заради... жена.

През юни 1938 г. военноморският адютант на Хитлер, фрегатенкапитен Карл-Йесо фон Путкамер се връща на есминец, за да продължи службата си на море. Той е сменен от 35-годишния корветенкапитен Алвин Албрехт. В 1939 г. Албрехт се жени за млада учителка от Кил, а грос-адмирал Редер му е свидетел на сватбата. През юни 1939 г. Редер получава няколко анонимки, в които се говори, че преди брака си фрау Албрехт е влязла в грях с някакъв богаташ, а също така, че репутацията й сред флотските екипажи на Кил е подобна на тази, като на приятелката на Христос в гарнизона Магдала. Сплетните за миналото на фрау Албрехт достига до ушите на офицерските жени, които не пропускат да изразят възмущението си. Фрегатенкапитен Албрехт съди един от разпространителите на слухове, но загубва делото. И тук се намесва пуританът Редер като отправя адютанта в отпуск, а сам неочаквано се появява в Бергхоф (резиденцията на Хитлер в Оберзалцберг) и изисква незабавно фрегатенкапитена да бъде уволнен от служба за встъпване в позорен брак. Фюрерът обаче отказва да уволни Албрехт и забранява и на грос-адмирала да направи това. Последвалият спор продължава 2 часа. Виковете на Редер и фюрера се носят из целия дом.

“Колко офицерски жени, кичещи се сега със своята добродетел, са имали преди брака си любовна връзка? Много! – крещи излезлия от кожата си Хитлер. – Миналото на фрау Албрехт касае само нея и никого другиго!”

Редер заявява, че ще си подаде оставката, ако Албрехт не бъде уволнен. “Грос-адмиралът може да прави каквото иска” - отвръща фюрера. Редер се връща в Берлин извън кожата си от ярост. Скоро Хитлер кани фрау Албрехт да посети Оберзалцберг. Грета Албрехт се оказва висока блондинка, точно типа жени, който се харесва на фюрера. Той я намира за очарователна и е разярен от “двойния морал на офицерския корпус”.
След това започва фарс. Вместо да излезе в оставка сам, Редер, с властта си на командващ Кригсмарине, уволнява Албрехт от поста военноморски адютант на фюрера. Хитлер си го връща, като го прави свой личен адютант. На 30 юни 1939 г. Албрехт е уволнен от флота, а на следващия ден му е присвоено звание оберфюрер от NSKK (националсоциалистически моторен корпус, военизирана организация, подготвяща шофьори и изпълняваща ролята на спомагателни войски – нещо от рода на нашето ОСО в близкото минало, бел. Т.Д.). Тогава Редер се отказва да назначи нов военноморски адютант. Но такъв важен пост не може дълго да остане вакантен и затова за изпълнение на предишните си задължения е отзован от есминците Путткамер (до октомври официално той се води като адютант на Йодл). ОКМ кани Хитлер в Бремен, където на 1 юли трябва да се състои тържественото спускане на вода на нови кораби, но фюрера отказва. Жените на флотските офицери се сплотяват около грос-адмирала и засипват Албрехт с различни светски покани, при което игнорират неговата съпруга. Като капак на цялата комедия Грета Албрехт напуска мъжа си и се събира с любовника си. В 1940 г. оберфюрерът се разделя с нея, а след това се жени за друга жена - този път по-удачно. Трябва да отблежим, че Албрехт завинаги запомня как фюрерът го защитава. Той става ревностен член на NSDAP и според съобщенията загива през пролетта на 1945 г. в бой с руснаците по улиците на Берлин.

Що се отнася до Редер, то той не прощава оскърблението нанесено му от Хитлер и отказва да се среща с него. Това продължва до самото начало на войната.

На 3 септември 1939 г. по обяд, два дни след нахлуването в Полша, грос-адмирал Ерих Редер скрива надълбоко чувствата си и се явява пред Адолф Хитлер. Даже и сега Хитлер е уверен, че Великобритания ще остане настрана. За първи път Редер не му повярва. Но късно. В този ден Обединеното кралство обявява на Райха война.

На Кригсмарине й се налага да встъпи във войната 5 години по-рано от планирания срок и едва 4 години след началото на окрупняването. За военни действия с Великобритания флотът не е готов. “На нашия надводен флот не му остава нищо друго, освен само да демонстрира, че може доблестно да загине” – тъжно записва грос-адмирал Ерих Редер във военния дневник на ОКМ. Всичките сили на германския надводен флот се състоят от два линкора, три “джобни линкора”, три тежки и шест леки крайцера, а също 34 есминеца и торпедни катери. Само някои кораби, с изключение на “джобните линкори” “Дойчланд” и “Граф Шпее”, са излизали в открито море. Що се отнася до подводните лодки, то тяхната употреба е строго ограничена. Редер постепенно уговаря фюрера да отслаби това ограничение, и през ноември 1939 г., когато сухопътните войски се завръщат от Полша, а заплахата от запад намалява донякъде, Хитлер обявява подводна война.

Но най-действеното оръжие на Райха в 1939 г. са не субмарините, а магнитните мини. Край източното крайбрежие на Англия те са поставяни от есминци и минни заградители, а край южното и западното – от подводници и хидросамолети. Технологичното равнище по това време не позволява да се почиства морето от магнитни мини. Към декември 1939 г. на тях се натъкват 67 съда на съюзниците и неутрални държави (с общо вдоизместване 252237 т), а към март 1940 г. са потопени вече 128 търговски съда, 3 есминеца и 6 спомагателни кораба. За нещастие на Райха грос-адмирал Редер с неговите планове за превъоръжаване на Кригсмарине и маниакалната убеденост в това, че няма да му се наложи да воюва с Обединеното кралство, не измисля нищо по-добро от това, просто да проигнорира самият факт на съществуването на това засега непобедимо оръжие. От райхсмаршал Херман Гьоринг въобще не може да се очаква никаква помощ. Той отказва да предостави Луфтвафе за поставяне на мини, докато техния запас при него не достига 5000 броя, но към това време англичаните успяват да открият една магнитна мина, случайно изхвърлена на плитчина, и да изработят ефективни мерки за противодействие. Скоро е изваден от строя “Граф Шпее” и Хитлер започва да бомбардира ОКМ с доста противоречиви заповеди. Той изисква от флота активни настъпателни действия, но в същото време предупреждава да се избягват погрешни стъпки и съветва да се съблюдава предпазливост и да се проявява настойчивост. Редер се стреми към същото. Той желае неговите надводни сили да постигнат възможно повече успехи, и в същото време не иска при това да се допускат загуби. По какъв начин командирите на линкори и тежки крайцери могат да удържат победа над кралските ВМФ без да рискуват своите кораби, не се уточнява, но тежко на този офицер, който провежда бойните операции не така, както призовава Редер и SKL. Разплатата следва незабавно. И пръв за самонадеяност е наказан адмирал Херман Бьом. Освобождават го от командването на флота не за това, че е допуснал някакви грешки, и въобще даже не по силата на някакви служебни съображения. Адмирал Бьом е отстранен единствено затова, че Редер е оскърбен от формулировка на заповед, издадена от оперативния офицер на Бьом, в която мнителния грос-адмирал съглежда издевателство над едно от своите многочислени решения. Както вече стана известно, Редер се понася доста болезнено всяка критика по свой адрес... На 21 октомври 1939 г. Бьом е сменен на поста Командващ флота с вице-адмирал Вилхелм Маршал, бивш командващ рейдерите. Въпреки изгонването на Херман Бьом, способностите му никой и никъде не поставя под съмнение. След известно време Редер сменя гнева си с милост и назначава Бьом за командващ силите на Кригсмарине в Норвегия, а на 1 април 1941 г. даже го повишава в генерал-адмирал.

Случаят с Херман Бьом се явява един от примерите за неумението на грос-адмирала да използва по най-добрия начин способностите на подчинените си. Неувереността му се проявява също и в структурата на командването, която той организира. Командващият флота, теоретично не се намира в пряко подчинение на грос-адмирала. В Балтийския и Североморския военноморски райони Редер сформира щабове на две военноморски групи (съответно “Изток” и “Запад”), с които трябва да координира своите действия командващия флота. Ако флотът едновременно се намира и в Балтийско и в Северно море, то неговите части трябва да се подчиняват на съответните щабове. По-късно са създадени и други военноморски групи. Създалата се бъркотия още повече се усилва от Редер, който прескача щабовете на групите като по този начин нарушава субординацията. Често, когато флотът е в морето, неговия командващ едновременно получава две съвършено изключващи се заповеди: една от Редер, а другата от щаба на групата. При това разпорежданията на Редер не са конкретни и командващия флота не винаги разбира какво иска грос-адмирала. Но тежко на онзи командир, действията на когото не съвпадат с плановете на Ерих Редер...

Свадливостта и неувереността на грос-адмирал Редер особено се проявява в неговите отношения с командващия флота адмирал Вилхелм Маршал – забележителен военноморски тактик.

За първи път Маршал се сдърпва с Редер през ноември 1939 г., когато извежда “Шарнхорст” и “Гнайзенау” в Северно море, за да проведе отвличащ маньовър и прикрие завръщането на “Дойчланд” в германски води след неудачен рейд в Атлантика. Както и очаква адмиралът, британският Home Fleet (флота на метрополията) се хвърля да гони линкорите му, а “Дойчланд” безпрепятствено се прибира в базата си.. След това Маршал не само че благополучно се измъква от потерята, но и се изхитрява да потопи британския въоръжен търговски кораб “Ревълпинди”. Благодарности от началството обаче не последват. На всичкото отгоре на Маршал даже му е намекнато, че може да се лиши от поста си. Както се оказва, по време на маньовъра на 23 ноември Маршал вижда на смрачаване силуета на още един британски кораб, но отвежда линкора си без да влезе в бой. Узнавайки за това Редер изпада в ярост. Този кабинетен критикан счита, че германския линкор трябвало да атакува неизвестния съд през нощта, като в същото време се намира сред глутницата на неприятелския флот (даже при неголяма повреда, способна да повлияе на скоростта, Германия би загубила един от немногото си линкори). И тази критика излиза от човека, който съвсем неотдавна забранява подлагането на големите кораби на какъвто и да е риск! “До този момент, - казва по този повод Маршал, - още никой не е подлагал на съмнение аксиомата, гласяща, че големите кораби нощем трябва да избягват всякакви контакти с торпедните катери и разузнавателните сили на врага”. Разбира се, Маршал е прав. Редер не прекратява ядовитите си нападки към него, но никога не изрича претенциите си в лицето му, за да не му даде възможност да се защити, знаейки, че оскърбленията така или иначе ще стигнат до ушите на командващия флота.

От самото начало на войната и грос-адмирал Редер, и Уинстън Чърчил желаят едно: завоюването на Норвегия. Редер се стреми към това за да не позволи на британците да отрежат Райха от доставките на желязна руда, осъществяващи се през норвежкия порт Нарвик, а също за да не им даде възможност да лишат германския флот от излаз в Северно море, което англичаните успяват да направят в Първата световна война. Чърчил пък, естествено, желае обратното. Освен това, и на двамата твърде много им харесват превъзходните норвежки портове.

Отначало Хитлер е против инвазията. Той не вярва, че британците ще се осмелят да нарушат неутралитета на тази скандинавска страна. На 24 декември 1939 г. Редер организира среща на фюрера с шефа на норвежките нацисти Видкун Куислинг. И двамата се опитват да убедят Хитлер да промени решението си, но безуспешно. През февруари 1940 г. в норвежки води британците нападат невъоръжения германски кораб “Алтмарк”, за да спасят няколко намиращи се на него пленници. На Хитлер му става ясно, че Обединеното Кралство няма да се спре пред норвежкия неутралитет, затова, за да не се лиши от шведската руда, Германия трябва да предприеме бързи и превантивни мерки.

Оказва се прав. Под натиска на Чърчил на 5 февруари Висшия военен съвет на съюзниците взема решение да завладее Нарвик и шведските находища на желязна руда в района на Еливар, под предлог за оказване на помощ на финландците, сражаващи се по това време с руснаците. Намеренията на съюзниците са осуетени от факта, че в началото на март фините молят за премирие. Но Чърчил не се отказва. На 8 април, с надежда да провокират немците към действие, британците извършат миниране на норвежките води. В шотландските пристанища стоят транспорти с десант, готови да излязат в морето, щом в действие бъде приведен план “R-4”, предвиждащ завладяването на Нарвик, Трондхайм, Берген и Ставангер. Но англичаните закъсняват: германския флот вече се приближава към бреговете на Норвегия.

Операцията за завладяването на Норвегия наречена “Везерюбунг-Норд”, става единствената крупна акция, проведена от германския надводен флот през Втората световна война и основен принос на Ерих Редер в германските военни усилия. Тя е смела и отчаяна операция, предприета пред лицето на превъзхождащите сили на противника. Даже отчитайки факта, че в нея е задействан целия германски флот, разбира се, той не е достоен противник за Home Fleet. Ако англичаните действаха по-оперативно, те биха могли да провалят операцията и да унищожат Кригсмарине. Затова съдбата на германския флот зависи от скоростта, елемента на изненада и точното съблюдаване на графика за движение. Специален щаб под ръководството на капитан цур зее Теодор Кранке разработва детайлен план на операцията, предвиждащ ешелониран десант. Първият ешелон се състои от 11 групи тралчици и десантни транспорти. Вторият ешелон включва транспорти и танкери за есминците, връщащи се след поддръжката на първи ешелон. Третият ешелон е в състав от 8 групи транспроти, осъществяващ подвоза на нови сили и боеприпаси за десантчиците, закрепили се на брега. Независимо от съпротивата на Дьониц, край крайбрежието на Норвегия се предвижда бойно патрулиране на 42 подводници, в случай на намеса на Home Fleet. Според Редер най-опасната част на операцията е връщането на корабите в базите им. Те могли да се натъкнат на атаките на британците по протежение на целия обратен път. За идеален се предполага вариантът, при който в бой с “мъгливия Албион” ще влязат само субмарините.

От 31 март до 6 април основните сили на германския флот се отправят към Норвегия. Англичаните засичат предвижването на противника в 9.50 часа на 7 април. През втората половина на деня Home Fleet излиза в морето и ... взима неправилен курс. Предполагайки, че немците се опитват да пробият към Атлантика, британците се хвърлят към северната част на Северно море...

На 9 април започва свалянето на германския десант на норвежкия бряг. То протича доста успешно, но 5-а група, която трябва да стовари 163-а пехотна дивизия в Осло, понася тежки загуби. Възглавяващият групата тежък крайцер “Блюхер” силно пострадва от огъня на 280-мм оръдия на форт Оскарборг (на 10 мили от столицата на Норвегия), а след това получава две торпеда в борда си. Екипажът не успява да се справи с възникналите пожари и артилерийските погреби се взривяват. В 7 часа сутринта командирът заповядва всички да напуснат изпадналия в безнадеждна ситуация кораб, а половин час по-късно “Блюхер” потъва. Поради бързото течение в този район, много от моряците и войниците се удавят. Осло пада на другия ден.

Загубите на немците започват да растат. “Хипер” е таранен от смъртно повреден британски есминец. При стълкновението последният веднага потъва, а германския крайцер получава тежки повреди. Лекият крайцер “Карлсруе”, прикриващ десанта край Кристиансан и Арендал, е потопен от английска подводница. Лекият крайцер “Кьонигсберг”, по време на стоварването на войски в Берген силно пострадва от огъня на бреговите батареи и изгубва подвижност. Нямайки възможност да отплава в открито море, на 11 април той е потопен от британски самолети. Сутринта на същия ден английска субмарина торпедира “Лютцов” (“джобния линкор” “Дойчланд”, преименуван от Хитлер по политически съображения). Корабът почти напълно се лишава от кърмата си. Екипажът успява да задържи линкора над водата. “Лютцов” е отбуксиран в Кил, но за по-наташното му бойно използуване и дума не можело да става. По-нататък този кораб е използуван само за учебни цели.

За Редер това става най-голямата неприятност в цялата норвежка кампания, тъй като той е против използването в нея на “Лютцов” и “Блюхер”, желаейки да ги съхрани за океански рейдове. Макар идеята да се изпратят в Норвегия да е на фюрера, грос-адмиралът трябва да вини преди всичко себе си, тъй като нито той, нито щабът му не изказват кой знае колко сериозни възражения по този повод. "А в този период на войната Хитлре все още се вслушва в съветите на своите военни експерти."

Най-голяма загуба Кригсмарине понася в Нарвик и околните му фиорди, където 1-а група под командването на контра-адмирал Фридрих Бонте, която на 9 април стоварва 3-а планинскострелкова дивизия на генерал-майор Едуард Дийтл. Нарвик пада в същия ден, но само един от 8-те транспорта на Бонте пристига в местоназначението (три са потопени, а останалите се изгубват в щорм и стигат само до Берген с празни горивни цистерни). Поради щорма контра-адмиралът не успява да излезе в открито море. Той напълно се доверява на подводните лодки, прикриващи входа в залива, и е изненадан, когато под снежната покривка на бурята там проникват кораби от британската 2-а флотилия ескадрени миноносци. В последвалия бой немците губят 2 есминеца, а три са силно повредени. Загубите на англичаните са аналогични. Списъкът на загиналите от немска страна започва с контра-адмирал Фридрих Бонте.

За това, че англичаните успяват да проникнат в залива на Нарвик, германските подводничари нямат вина. Те правили това, което трябва да правят, изстрелвайки по есминците на противника торпедо след торпедо, но нито едно то тях не се взривява.

Историята се повтаря три дни по-късно, когато в същото пристанище, да довършат остатъците от отряда на Бонте, влизат линкора “Уорспайт” и девет есминеца. В бордовете на британските кораби попадат торпеда минимум от три германски субмарини, но отново нито едно не се взривява. 10-те германски есминеца изпратени на дъното на нарвикското пристанище, съставляват почти половината от немските съдове от този тип.

Това далеч не е първия случай на откази в германските торпеда. През октомври 1939 г. Гюнтер Прийн (U-47) влиза в Скапа Флоу и потапя “Ройъл Оук”. Четири от седемте изстреляни торпеда не сработват. В края на същия месец л-т Херберт Шулце (U-48) се връща от бойно патрулиране в открито море, по време на което потапя 5 съда, и долага за 5 невзривили се торпеда. А корветен-капитен Виктор Шютце (U-5) хвърля командването на подводния флот в шок, съобщавайки за случилия се с него конфуз. Той спира в морето параход, заповядва на екипажа да го напусне и от близка дистанция изстрелва в него 4 торпеда. Нито едно не се взривява!

Най-неприятния казус протича на 30 октомври 1939 г., когато л-т Вилхелм Цан (U-56) изстрелва едновременно 3 торпеда по британския линкор “Нелсон”. До целта били всичко на всичко 800 метра и Цан просто нямало как да не улучи. Но торпедата не сработват. “Нелсон” спокойно се отдалечава, отнасяйки на борда си важни пасажери, сред които главнокомандващия на Home Fleet, адмирал сър Чарлз Робс, Първия морски лорд, адмиралът от флота сър Дъдли Паунд и Първия лорд на Адмиралтейството сър Уинстън Чърчил.

През ноември 1939 г. Карл Дьониц долага в ОКМ, че минимум 30 % от торпедата се оказват брак. Но едва след 20 април 1940 г., когато напълно е унищожена 1-а група и разстроеният Дьониц, на основание на това, че не може да воюва с “тъпи копия”, отзовава подводните лодки от боен патрул, грос-адмирал Редер, с голямо закъснение назначава комисия за разследване на “торпедния кризис”. Когато стават известни неговите резултати, Кригсмарине е разтресена от грандиозен скандал. Оказва се, че ударният механизъм на немските торпеда е изпитван само два пъти през... 1928 г. и Институтът за торпедни изпитания (TVA) ги признава за “задължителни”. Аналогична ситуация протича и с взривателя с магнитно действие, който вече е показал пълна непригодност в бойни условия. Разкрит е още един неприятен факт. Вице-адмирал Фридрих Гетинг, началник на торпедната инспекция на ОКМ, открива неизправността на торпедата и на два пъти, още преди началото на войната, докладва за това на... Редер и SKL. На тези предупреждения тогава никой не обръща внимание, в пристанището на Нарвик контра-адмирал Бонте и неговите моряци с кръвта си заплащат тази престъпна безотговорност на началството си.

Епилог в разследването става съдът над шефа на TVA контра-адмирал Оскар Вер и двама негови помощници. TVA става “жертвеното агне” на “торпедния кризис”. Един офицер нарича съда “пародия на правосъдие”. Следвало грос-адмиралът да бъде подведен под отговорност за игнорирането на предупрежденията на Гетинг, но това естествено не става.

След унищожаването в Нарвик на германските есминци пред съюзниците се открива прекрасна възможност да стоварят свои войски в Норвегия, от която те се и възползуват на 24 април 1940 г. На 10 май започва западното настъпление на Вермахта, в резултат на което основните англо-френски сили се оказват притиснати към морето в Дюнкеркския котел. В тези дни Редер съобщава на Хитлер за това, че “Шарнхорст” и “Хипер” към 27 май, а “Гнайзенау” няколко дни по-късно, ще бъдат отремонтирани и готови за изпълнение на нови бойни задачи. Редер иска да ги вкара в действие между Шетландските о-ви и Норвегия и поставя задача за унищожаване на конвоите от транспорти, охранявани от бойните кораби на флота на Негово величество. Граф Ф. Цимке пише: ”В следващите дни се разкри пълно несъвпадение на мненията между Редер от една страна и оперативните командвания (групите “Изток” и “Запад”) от друга. Оперативните командвания настояваха за съхранение на силите и считаха, че шансовете за успех са твърде малки, за да се подлагат на риск немногочислените германски крупни кораби... Но Редер и SKL, видимо, предвид на предполагаемия близък край на войната, изискваха активни действия, за да продемонстрират ценността на флота и да му обезпечат по-нататъшното развитие”.

На 4 юни, когато корабите излизат от Кил, главните сили на съюзниците във Франция са разбити и изхвърлени от материка, а алпийските стрелци на Дийтл са отблъснати от Нарвик. Боеприпаси почти не им остават и заплахата от пълно унищожение става все по-очевидна. В Трондхайм, на 440 мили на юг от Нарвик, генерал Валентин Фойерщайн организира спасителна експедиция и тръгва с нея на север.

Отначало Вилхелм Маршал получава заповед да облекчи положевието на притиснатите под Нарвик войски, като атакува британската военно-морска база в Харстаде. Но след това, действайки по разпореждане на Хитлер, Редер предписва на адмирала да прикрие придвижването на Фойерщайн откъм фланга. Маршал пита, коя от двете заповеди да изпълнява първо. Редер се измъква от конкретен отговор. “И двете” – казва той.

Отрядът на Маршал в състав линкорите “Шарнхорст” и “Гнайзенау”, тежкия крайцер “Хипер”, четири есминеца и танкерът “Дитмаршен” с пълен ход се носи към Нарвик, а адмиралът още гадае, какво собствено, се иска от него. От конкретните заповеди на генерал-адмирал Алфред Заалвехтер (началник на група “Запад”) ползата е почти никаква, защото адмирал Ото Шнивинд, началник-щаб при Редер, предава на Маршал по радиото, че заповедите на SKL не съдържат никакви точни инструкции, но не отменя заповедите на Заалвехтер. Такива главоблъсканици се налага да разгадават много морски офицери, когато начело на флота стои Редер.

През нощта на 7 юни Маршал получава съобщение от въздушното разузнаване за това, че Нарвик напускат три британски конвоя. Адмиралът заключва, че противника напуска града, и незабавно известява началството си, че се готви да атакува толкова примамливата цел. Редер и Заалвехтер не се съгласяват с изводите на Маршал и в 5 часа сутринта на 8 юни му заповядват основната (!?) мисия, а именно – да нанесе удар по базата в Харстад. Заповедта за прикритието на фланга на Фойерщайн обаче, не е отменена. Маршал се оказва прав: британските войски наистина напускат Нарвик. От 4 до 8 юни те успяват да откарат вече 24500 души. Отрядът на Маршал излиза като на късмет точно в този момент на комуникациите на отстъплението им. Адмиралът плюе на началството си и се хвърля да търси британските конвои.

На линкорите не им провървява, затова пък “Хипер” потопява ескортния тралчик “Джунипър”, норвежкия танкер “Ойл Пайанир” и десантния транспорт “Орама” (наистина празен). Около един часа през деня Маршал изпраща есминците си да прикриват фланга на Фойерщайн, а сам се отправя на север, където са прехванати радиограми, от които става ясно, че наблизо се намират самолетоносачите “Арк Ройъл”, “Глориес” и крайцера “Саутхемптън”. “Шарнхорст” открива “Глориес” в 5.10 часа следобед и открива по него огън от дистанция 26 километра. Скоро открива огън от главния си калибър и “Гнайзенау”. А негови снаряди от средния калибър по това време се стоварват върху британския есминец “Ардент”. “Глориес” потъва в 19.00 часа. Живи остават само 43 души от екипажа. “Ардент” също се отправя към дъното, но друг, вече горящ есминец, “Акаста”, успява да изстреля 4 торпеда от дистанция 14 километра. След 9 минути едно от тях улучва “Шарнхорст”, отваряйки в борда му пробойна с размери 12 на 4 метра. След още няколко минути “Акаста” се скрива под водата. Само един човек от екипажа му се спасява.

Успешният изстрел на “Акаста”, без съмнение, спасява много британски съдове, тъй като Маршал прекратява разгрома на конвоя и “Шарнхорст” се потътря в Трондхайм на ремонт.

Безусловно, макар и да пострадва, отрядът на Маршал удържа голяма победа. Ако адмиралът беше избавен от необходимостта да прикрива фланга на Фойерщайн, то резултатите щяха да са доста по-впечатляващи, още повече, че британците така или иначе евакуират Нарвик и от прикритието на спасителната експедиция няма никаква нужда. Но и този път благодарност от началството си Маршал така и не получава. Редер, решавайки в крайна сметка, че главната задача на адмирала е била все пак нападението срещу Харстад, отново започва злобните си нападки срещу него, избягвайки обаче, сблъсъка очи в очи.

На 18 юни Вилхелм Маршал се обявява за болен. Той действително е болен, болен от кабинетния стратег грос-адмирал Редер, който веднага го уволнява и заменя с “по-подходящ” човек. Маршал веднага поисква организирането на съдебно разследване на действията му в операция “Юно”, както е наречено това нападение къв Норвегия. Но всичко е напразно. Редер не дава на бившия си подчинен да изложи своята гледна точка и да оправдае действията си в норвежкия поход. В края на август 1940 г., за да се запуши устата на немирния адмирал, той е извикан от оставка и назначен за инспектор на военноморското обучение. От края на 1941 г. до май 1942 г. Маршал изпълнява особени поръчения в групите “Юг” и “Изток”, но повече никога не изпълнява задължения, съответстващи на неговия ранг. Той отново остава без работа и на практика излиза в полуоставка.

На 18 юни 1940 г. на мястото на Маршал е назначен вице-адмирал Гюнтер Лютенс по-рано командващ разузнавателните сили. По настояване на SKL на 20 юни в 4 часа сутринта той извежда “Гнайзенау”, “Хипер”, “Нюрнберг” и един есминец от Трондхайм. Седем часа по-късно “Гнайзенау” е разтърсен от страшен взрив. Торпедото, пуснато от британска подводна лодка, прошива носът му нацяло, оставяйки и от двете страни пробойни с размерите на къща. Налага се връщане в Трондхайм. Операцията е провалена.

Норвежката кампания струва доста скъпо на флота. През лятото на 1940 г. в строя боеспособни остават един тежък крайцер, два леки крайцера и четири есминеца. Норвегия не се оказва лъжица за устата на Кригсмарине. В последвалите месеци това обстоятелство служи като немалко успокоение за британците. За операцията “Морски лъв” (предполагаемото нахлуване в Англия) на Редер му е поръчано да осъществи прехвърлянето на германската армия през Ла-Манш. Макар командването на флота никога да не придава голямо значение на десантните съдове, Редер успява да събере повече от 3 хиляди плавателни средства от всевъзможни типове и размери, включително буксири, речни баржи, моторни лодки, риболовни траулери с парни двигатели и прочие дървени корита. Ако по време на форсирането в Ла-Манш би се оказал британски военен кораб, биха загинали хиляди войници. Много хора, наблюдавайки този “флот”, говорят, че предпочитат да пресекат пролива плувайки. И те не се шегуват. Генералите просто изпадат в щастие, когато операцията е отменена. И далеч не заради това, че се боят от британската армия.

След Норвегия немците започват да изповядват воденето на морската война със силите на подводния флот. На 10 октомври 1939 г. Редер, по-рано недооценил неговото значение и опитващ се да направи флота “балансиран”, след като се налага да се откаже от плана “Z”, моли Хитлер да санкционира увеличението на производството на подводници от 2 до 29 за месец, което превишава възможностите на германските корабостроителници, продължаващи строителството на големи кораби, вече стоящи на стапелите. Хитлер поръчва тази работа на Кайтел, който съобщава на Редер, че с въпросите на производството на въоръжения се занимава Херман Гьоринг. Разбира се, грос-адмиралът не може да очаква поддръжка от стария си враг. Пред Редер застава изборът: или да използва доковете за строителство на крупни съдове, или да строи в тях подводници. От програмата за увеличение на подводния флот засега се налага да се откаже.

“Редер, – пише Кайус Бенер, - макар и да пъддържа увеличението на производството на субмарини, не желае да направи това за сметка на снижението на темповете на строителство на големи надводни кораби, на които възлага големи надежди”.

Ако не се считат успехите на подводничарите, 1941 г. се оказва неуспешна за Кригсмарине. Потопен е линкорът “Бисмарк”, унищожени са няколко търговски рейдера, а новите френски бази се оказват уязвими за кралските ВВС. Грос-адмиралът и негивят щаб недооценяват значението на авиацията за нанасяне на удари по морски цели. Едно от последствията на това става липсата у Германия на самолетоносачи.

През 1941 г. Хитлер започва все по-често и по-често да се намесва в управлението на военноморските операции. Той е против излизането на “Бисмарк” в неговия съдбоносен рейд в Атлантика, но Редер със своя подгласник, командващия флота Лютенс, съумяват да убедят в това фюрера. Огромният (42000 т) линкор е потопен на 27 май 1941 г. край бреговете на Франция, отнасяйки със себе си живота на 2000 души. След тази катастрофа Хитлер започва да губи доверие към Редер и надводния флот въобще.

Той предоставя на грос-адмирала все по-малко свобода на действие. На 13 ноември 1941 г. Редер моли за разрешение да организира през февруари 1942 г. рейд в Северна Атлантика. Хитлер отказва и пита, възможно ли е да се върнат корабите в германски води с неочакван пробив през Ла-Манш. Редер изразява съмнение, но на 12 януари Хитлер заповядва да се направи. Пробивът е успешен, а авторитетът на грос-адмирала силно се разклаща в очите на фюрера.

В края на декември 1942 г. от Трондхайм излиза оперативната група на вице-адмирал Оскар Кумец, включваща “Хипер”, “Лютцов” и 6 есминеца. Целта на рейда в Атлантика и Баренцево море е прехватът и унищожаването на съюзния конвой PQ-17, който е на път за СССР със военни товари. Кумец е спънат от заповедта на командването да избягва всякакъв риск. Неговите сили превъзхождат много прикритието на конвоя, състоящо се само от есминци, но даже и през този заслон той не може да пробие без да рискува нищо. Кумец се отклонява от боя, но изведнъж е атакуван от два неизвестно откъде появили се британски крайцера. В резултат “Хипер” получава повреди, а единият от есминците загива със всичкия екипаж на борда си. Хитлер чака вести от рейда три дни. На 1 януари 1943 г., когато узнава какво се е случило, изпада в ярост. Фюрерът решава да се разправи с големите кораби като ги даде на металолом. След това поисква грос-адмирал Редер незабавно да се яви пред него. Пристигайки в Берлин, Редер се прави на болен. Това му дава петдневна отсрочка. Грос-адмиралът се надява, че гневът на Хитлер скоро ще утихне.

Но фюрерът не се успокоява. На 6 януари, когато Редер най-накрая се явява пред него, Хитлер му изнася двучасов монолог, който завършва със заповед за разформиране на надводния флот. Когато фюрерът се изморява, Редер го моли да си подаде оставката. Хитлер веднага омеква и започва да уговаря адмирала да остане. Но Редер настоява на своето: твърде много му идва това, което чува. Ерих Редер излиза в оставка на 30 януари 1943 г., в 10-годишнината от идването на нацистите на власт. Той получава почетния титул генерален инспектор на флота. По ирония на съдбата от решението за ликвидиране на надводния флот отказва Хитлер приемникът на Редер, Карл Дьониц, бившия командващ на подводния флот.

Оставката на Редер не облекчава участта на Кригсмарине. Субмарините и самолетите на съюзниците топят и извеждат от строя останалите кораби, а всички усилия на германските подводничари са сведени до нула от количественото и техническо превъзходство на врага.

През май 1945 г. Редер и жена му попадат в плен у руснаците. На 20 май грос-адмирала преживява силен инфаркт. Щом се оправя, заедно със жена му го отпращат в Москва. През есента Редер е признат за военнопрестъпник, отведен е в Нюрнберг и изправен пред Международния военен трибунал. В своите показания Редер казва, че Хитлер постоянно го е мамил и че не е имало никаква възможност да се погажда с диктатора. Той се опитва да се изкара встрани от нацисткия режим и, доколкото е възможно, да намали вината си. Но по повод на Норвегия не извърта, заявявайки, че всичките му действия са били насочени към това, да нанесе поражение на британците. Опитите на защитника на Редер да получи британските официални заповеди и планове и да ги представи в качеството им на доказателства за невинността на грос-адмирала са отклонени. Трибуналът подхожда доста избирателно към подбора на свидетелски показания. От друга страна, Редер не може да отрече, че е изпълнил заповедта на Хитлер от 18 октомври 1942 г., гласяща, че всички командоси и парашутисти, пленени в германския тил, в униформа или без, трябва да бъдат разстрелвани. Показанията на Редер привеждат в ярост Карл Дьониц. “Не обичам, когато хората започват да се извъртат според посоката навятъра, - отбелязва той. – Помня всичко, което говореше Редер, когато беше голяма клечка, а аз – малък човек. И ще ви кажа, че тогава той говореше съвсем друго. Вбесявам се, когато те всички започват да викат, че винаги са били против Хитлер”.

Редер е признат за виновен и осъден на доживотен затвор. Грос-адмиралът моли да заменят присъдата му с разстрел, но молбата е отклонена.

Редер е отправен в Шпандау, а жена му, без да е виновна в нищо, до 1949 г. седи в съветски затвор. През март 1950 г. на съпрузите е позволено свиждане и им позволяват да престоят заедно 15 минути. По-късно Редер моли да го освободят за време необходимо да присъства на погребението на единствения му син Ханс, умрял в Липщадт на 17 януари 1953 г. Но молбата му е оставена без отговор.

За своя най-голяма изненада на 17 януари 1955 г. осемдесетгодишния Ерих Редер е освободен по здравословни причини. Заселва се в Кил, където написва мемоарната си книга “Mein Leben” (“Моят живот”). На места книгата се чете добре, но понякога авторът е доста предвзет. Ерих Редер умира на 6 ноември 1960 г. в Кил на 84 години.