Карл Рудолф Герд фон Рундщедт се ражда на 12 декември 1875 г. в Ашерслебен, недалеч от Хале, в старо юнкерско семейство от Мекленбург. За пръв път за предците му се споменава в средновековни хроники от 1109 г. Бащата на Рундщедт е генерал-майор. Герд постъпва в начално военно училище в Ораниенщайн през 1888 г. на дванадесетгодишна възраст. На 3 март 1892 г. започва служба в армията в 83-ти (2-ри Планинско-Елзаски) пехотен полк в Касел в качеството на кандидат за офицерско звание, а през следващата година получава звание младши лейтенант.

До получаване на звание старши лейтенант и в навечерието на постъпване във военна академия през 1902 г. за подготовка за работа в Генералния щаб Рундщедт служи като батальонен и полкови адютант. През същата година се жени за Луизе фон Хетц, дъщеря на майор от запаса. Ражда им се син, впоследствие нарушил семейната традиция и станал историк. Д-р фон Рундщедт, лейтенант от резерва, по време на втората световна война служи като адютант на своя баща.

След получаването на червен лампаз на офицер от Генералния щаб Герд фон Рундщедт три години служи в Генералния щаб в Берлин (1907-1910) и две години в щаба на 11-ти корпус (1910-1912), след което е назначен в 171-ви пехотен полк в качеството на ротен командир (1912-1914). Първите месеци на Първата световна война прекарва като представител на генщаба в 22-ра резервна дивизия, участва в битката при Марна и в края на ноември 1914 г. получава звание майор. В края на 1914 г. Рундщедт е въведен в състава на военната администрация на Антверпен, но още през пролетта на следващата година с дивизията си е прехвърлен на Източния фронт, където участва в настъплението към река Нарев в Русия. В края на годината го назначават за офицер в органите на окупационните власти в Полша.

През 1916 г. майор фон Рундщедт е изпратен в Унгария в качеството на началник на щаба на корпус. В началото на 1917 г. той извършва кратко делово пътуване в Турция за запознаване с работата на турския генерален щаб. Есента на същата година се завръща на северния участък на Източния фронт в качеството на началник-щаб на 53-ти корпус и взема участие в боевете на Чудското езеро. През 1918 г. е изпратен във Франция като началник-щаб на 15-ти корпус. На този пост във Франция го заварва и края на войната.

Рундщедт, вероятно, особено е ценен, тъй като блестящо владее френски език. Завършва войната с Железен кръст І степен и орден на Дома на Хоенцолерните. Съвсем естествено през 1920 г. го заичсляват към Райхсвера.

Рундщедт, считан във висша степен способен офицер на Генералния щаб, бързо се придвижва по служебната стълба на Райхсвера, поверяват му най-сложните и отговорни поръчения, включително задачата да изследва причините за поражението на Германия (достигнал до извода, че главната причина за това е икономическата мощ на Великобритания). Рундщедт е назначен в началото за нащалник-щаб на 3-та кавалерийска дивизия (1920-1923), а след това на втори военен окръг на източната граница на Германия (края на 1923-1925). След това става командир на 18-ти пехотен полк (1925-1926), начело на който Рундщедт жестоко потушава комунистическите и левите вълнения в Тюрингия (Централна Германия) в хода на гражданските конфликти в средата на 20-те години. След това се връща в Касел в качеството на началник-щаб на 2-ра група армии (1926-1928), командва 2-ра кавалерийска дивизия в Бреслау (1928-1932), трети военен окръг (1932), а в момента на идването на власт на Хитлер през 1933 г. е командващ на 1-ва група армии в Берлин. Рундщедт получва званието подполковник през 1920 г., полковник през 1923 г., генерал-майор през 1927 г., генерал-лейтенант през 1929 г. и генерал от пехотата през 1932 г.

Герд фон Рундщедт е аристократ, смятащ, че армията не трябва да се меси в политиката. Той съумява да не допусне твърде политизирания привърженик на нацистите генерал Валтер фон Райхенау на поста главнокомандващ на армията през 1934 г. и през 1938 г. през първите години на нацисткия режим Рундщедт се ползва със значително влияние, налагайки отпечатък на структурата и организацията на Вермахта. Привърженик е на военната експанзия, пруската дисциплина и моторизираните средства за водене на война. При все това между него и нацистите постепенно се появява отчуждение заради поддръжката му на антинацистки настроените генерали Фрич и Бек, а след това и заради резкия протест против това, как постъпват с Фрич през 1938 г. Рундщедт не одобрява подготовката за война за Судетите (по негово мнение, Германия не е готова за тази война). Освен това той дълбоко оскърбява Хитлер, грубо съветвайки го да не се обвързва с този “негърски задник” Мусолини. В резултат на всичко това през ноември 1938 г. Рундщедт е уволнен в звание генерал-полковник. Както се оказва впоследствие това е първата от неговите четири оставки.

Генерал-полковник Рундщедт е призован на активна служба през май 1939 г. в качеството на главен военен съветник на Хитлер по въпроса за нахлуването в Полша. Той казва на фюрера, че поляците трябва да бъдат разгромени на запад от река Висла и Нарев чрез концентрично настъпление от две страни: от страна на Силезия и Померания. Най-добър метод ще бъде неочаквано нападение с бързо придвижване напред, тъй като то няма да позволи на поляците да се мобилизират и да отстъпят зад реките. Настъплението на 3-та армия на Кюхлер от Източна Прусия към Варшава е идея на Хитлер. Рундщедт поверява детайлната преработка на плановете на други членове на “Оперативен щаб Рундщедт”: генрал-лейтенант Ерих фон Манщайн и полковник Гюнтер Блументрит.

Подобно на болшинството немски генерали Герд фон Рундщедт съвсем определено подкрепя нахлуването в Полша. Тези офицери се съгласяват с генерал-полковник фон Зект, главнокомандващ Райхсвера, който казва: “Съществуването на Полша е нетърпимо и несъвместимо с насъщните нужди на Германия: тази страна трябва да изчезне... с наша помощ”. Рундщедт изиграва ключова роля в това “изчезване”, оглавявайки почти милионна армия в хода на нахлуването в Полша. Неговата група армии “Юг” включва 8-ма, 10-та и 14-та армии, а също многобройни танкови и моторизирани съединения, поддържани от Луфтвафе. Основната част на полската армия е разгромена от войските на Рундщедт, а 8-ма армия на генерал-полковник Йоханес Бласковиц, намираща се под общото командване на Рундщедт, на 28 септември 1939 г. овладява Варшава. След това Рундщедт е прехвърлен на запад, където му е наредено да оглави група армии “А”, на която й предстои да изиграе ключова роля в овладяването на Франция.

Ккато по-рано, така и през цялата си кариера командващият групи армии Герд фон Рундщедт не се интересува от детайлите на операциите на Западния фронт, оставяйки дребната рутинна работа на своя щаб и подчинените си. Един щабен офицер си спомня за любовта му към евтините детективски романи, пристрастие, много учудило този офицер. Рундщедт винаги ги чете при отворено чекмедже на масата, за да може бързо да скрие книгата, ако някой влезе в кабинета.

Освен това той се отличава със странния навик да носи униформа на полковник. Когато Рундщедт е изпратен в оставка през 1938 г., му е оказана изключителна чест – присвоено му е званието почетен полковник на 18-ти пехотен полк, - и той често облича тази униформа дори след като е произведен във фелдмаршал. Когато не го разпознавали и се обръщали към него с “полковник”, Рундщедт доволно се смеел.

Рундщедт не е инициатор и създател на плана, който в крайна сметка също довежда до разгрома на Франция. Автор на този план става неговият началник-щаб генерал Ерих фон Манщайн. При все това Рундщедт способства за незабавното претворяване на практика на всичко, което е планирал Манщайн. Воденето на бойните действия той поверява на подчинените му командири, най-вече Клайст (танкова група “Клайст”), Клуге (4-та армия) и Буш (16-та армия). И дори когато Гудериан, командващ авангарда на танковите войски, е отстранен от Клайст от командване, Рундщедт не се намесва лично, а изпраща генерал Лист да уреди нещата, впрочем напълно успешно. По-малко удачно е решнието на Рундщедт да задържи на 23 май танковете на канала Аа, за да даде време на пехотата да се съедини с бронетанковия авангард. Командващият група армии явно нервничи след неуспешната контраатака на англичаните при Аррас на 21 май, и благодарение на консервативното му нареждане съюзниците получават две денонощия да реорганизират своята отбрана. Това забавяне изиграва главна роля за последвалото измъкване на британските експедиционни сили. След войната Рундщедт, напълно неоправдано, стоварва цялата вина за тази “невероятна грешка” на фюрера, който всъщност първоначално действа, вслушвайки се в съветите на Рундщедт. Планът за ликвидирането на това “забавяне” само със силите на Луфтвафе принадлежи единствено на Гьоринг и на никого другиго.

След падането на Франция Рундщедт е произведен във фелдмаршал на 19 юли 1940 г. и е назначен за командващ на 6-та, 9-та и 16-та армии (оглавявани съответно от Райхенау, Щраус и Буш), готвещи се за нахлуване в Британия. Но Луфтвафе не успява да се домогне до необходимото превъзходство във въздуха и от плановете за нахлуване се налага да се откажат през октомври. Известно време Рундщедт изпълнява задълженията на главнокомандващ на Запад, а през април 1941 г. той отново е прехвърлен на изток в качеството на командващ група армии “Юг” в хода на нахлуването в СССР.

Герд фон Рундщедт още от самото начало е против тази авантюра в Русия. В сравнение с всички други командващи групи армии Рундщедт е с най-сложна задача – противостоят му два съветски фронта под общото командване на маршал Семьон Михайлович Буденни. Група армии “Юг” се състои (от север на юг) 1-ва танкова група под командването на Клайст, 6-та армия на Райхенау, 17-та армия на Хайнрих фон Щюлпнагел, 3-та румънска армия, 11-та армия на Шоберт (по-късно на Манщайн) и 4-та румънска армия, т. е. 26 пехотни, 5 танкови, 3 моторизирани, 6 планинскогренадирски дивизии, 3 дивизии на силите за безопасност и 14 румънски дивизии, а общо – 43 немски и 14 румънски дивизии. На Рундщедт противостоят петдесет и една пехотни, двадесет и една кавалерийски и пет бронетанкови дивизии плюс четиринадесет механизирани или моторизирани бригади.

Поради упоритата съпротива на Червената армия и сложната, покрита с гори местност, по която той се придвижва, Риндщет не достига до такъв успех, като постигнатия на “северния му съсед” Федор фон Бок. На Рундщедт се налага да отблъсква много по сериозни и чести контраатаки на противника. По-голямата част от бойните подразделения на Вермахта на този участък от фронта са съставени от немоторизирана пехота.

Рундщедт пленява 150 000 души, 1970 танка и 2190 оръдия на руско-румънската граница. В боевете под Уман, завършили на 8 август 1941 г., той успява да обкръжи и унищожи голяма част от 6-та и 12-та съветски армии и част от 18-та армия (около 20 дивизии). Пленява 103 000 души, над триста танка и осемдесет оръдия. През следващите месеци армиите на Рундщедт, а и войската предадена му от група армии “Център”, обкръжава основните сили на Буденни около Киев и пленява 667 000 души 884 танка и 3178 оръдия. След това по заповед на Рундщедт Клайст нанася удар, насочен в тила на съветските войски, съсредоточени в района на Днепропетровск. В хода на завързалите се боеве подразделенията на Червената армия са обкръжени в района на Мариупол на Азовско море. 1-ва танкова група и 11-та армия залавят на Перекопския провлак над 100 000 души, 212 танкове и 672 оръдия и продължават да се придвижват към Севастопол на южния край на Кримския полуостров, но не успяват да вземат града.

В началото на ноември 1941 г. Рундщедт овладява Украйна, Крим и Донецкия промишлен басйн и смята, че сега трябва да се установи, преди да е дошла студената руска зима. Но вместо това Хитлер нарежда на група армии “Юг” да вземат Ростов на Дон – град, заемащ стратегически важно положение по пътя към Кавказ. Рундщедт много точно предвижда, че ще успее да овладее Ростов, но няма да може да го удържи. И все пак не му остава друг изход, освен да изпрати 1-ва танкова армия на Клайст да овладее града. Клайст успешно се справя с тази задача. Но по-нататък събитията се развиват така както е предполагал Рундщедт. В края на ноември руснаците минават в контранастъпление, и Клайст напуска Ростов. На 28 ноември Рундщедт нарежда да се започне общо отстъпление.

На 1 декември, когато отстъплението вече е започнало, Рундщедт получава от фюрера първа заповед “да се държи на всяка цена”. Въпреки аристократичното си възпитание Рундщедт има рязък нрав, който проявява в случаи, когато смята, че някой се опитва да се бърка в работите му. И Рундщедт веднага отговаря на Хитлер, че подобна заповед е истинско “безумие”. Ако Хитлер не я отмени, се говори по-нататък в меморандума, ще му се наложи да си търси друг изпълнител. Още същата нощ Рундщедт е отстранен от командване. Единадесет дни по-късно той отпразнува своята шестдесета годишнина, но вече в оставка. Заменен е на този пост от фелдмаршал Валтер фон Райхенау.

Двадесет и четири часа след поемането на командването Райхенау моли и получава разрешение да продължи отстъплението. В началото на декември Хитлер лично посещава щаба на Клайст, за да се убеди със собствените си очи, какво се случва на фронта, и с намерението да отстрани Клайст и неговия началник щаб (генерал-майор Курт Цайтцлер) от командване. За свое голямо удивление, той открива, че решението на Рундщедт на практика се оказва напълно правилно; дори бившият началник на личната охрана на Хитлер генералът от SS Зеп Дитрих, командващ 1-ва моторизирана дивизия в Ростов, отбелязва това. Хитлер признава на Йодл, че не е бил прав. Доверието му към стария пруски фелдмаршал отново е възстановено.

На 8 март 1942 г. Хитлер назначава Рундщедт за главнокомандващ на въоръжените сили на Запад и главнокомандващ на група армии “Д”. Тази групировка от хитлеристки войски включва 15-та и 7-ма армии на френското и белгийското крайбрежие на Атлантика и 1-ва армия вътре в страната. Това назначение устройва много Рундщедт, тъй като на него му харесват маршал Петен и французите, може би защото по майчина линия в жилите му тече хугенотска кръв. Рундщедт не прави много, за да подготви френското крайбрежие за отбрана в случай на десант на съюзниците. Отчасти заради недостиг на строителни материали и строителни батальони и отчасти поради липса на енергичност и предвидливост на самия командващ.

Пребивавайки във Франция, Рундщедт започва да провежда сравнително либерална политика. За разлика от Ромел, той никога не вярва в това, че англичаните и американците могат да бъдат спряни по крайбрежието, и затова него много не го интересува “Атлантическия вал”, който той самият нарича “Пропагандистки вал”. Рундщедт смята, че решаващата битка трябва да се състои на френска територия отвъд обсега на големокалибрените оръдия на големите кораби на американски и кралски военноморски сили. Всъщност той се готви за сражение в стила на 1941 г. и не разбира това, че англоамериканските ВВС са оставили в миналото великите танкови победи. Освен това на него му внушават отвращение Хитлер и ОКВ, непозволяващи да се пипат резервите без разрешение на фюрера. Рундщедт се отличава с чести прояви на сарказъм по адрес на нацистите и самия Хитлер, който той често нарича “бохемски ефрейтор”, но Рундщедт отказва да се присъедини към заговора против фюрера. Впрочем по това време него често го обзема апатия и усещане за неудовлетворение и отвращение към всичко около него.

Възрастта започва да казва тежката си дума и Рундщедт разбира това. Към 1944 г. той вече е прекарал в армията вече цели петдесет и две години, вече е пределно изхабен физически. Започват да се изчерпват и неговите интелектуални възможности, макар да бъде твърде преувеличено да се каже, че той изпада в старчески маразъм. През по-голямата част от времето той не прави нищо. Барон Гайр фон Швепенбург, командващ танкова група “Запад”, го охарактеризира като “невероятно ленив” човек. Когато Ервин Ромел се опитва да привлече Рундщедт в антихитлеристкия заговор, последния отговаря: “Вие сте млад. Хората Ви познават и обичат. Вие ще свършите това”.

В началото на 1944 г. Германия разполага с 304 дивизии на всички фронтове: 179 от тях се намират в Русия, 26 на Балканите, 22 в Италия, 16 в Скандинавия и 8 във Финландия. За Рундщедт на разположение са 53 дивизии. Към 6 юни техният брой нараства на 58 и макар някои дивизии да са прекрасно обучени и екипирани, болшинството от съединенията на група армии “Запад” представляват твърде жалка картина. Десет от тях са танкови или моторизирани.

Рундщедт поверява преработването на детайлите на сражението в ход на нормандската кампания на своя талантлив подчинен Ервин Ромел.

За разлика от Рундщедт Ромел възнамерява да даде решаващо сражение на съюзниците по крайбрежието на самия ръб на водата, съвършено справедливо предполагайки, че немците никога няма да могат да изтласкат противника, ако последния получи време да се укрепи на първоначалния плацдарм по брега. Следователно, по мнение на Ромел, всичко зависи от това, колко бързо ще бъде проведена танковата контраатака. Когато на 6 юни 1944 г. съюзниците правят десанта на континента, Ромел е далече от своя пост. Рундщедт поема сам ръководството на придвижването в Нормандия за контраатака на 12-та танкова SS дивизия и танковата дивизия на Лер, въпреки че това придвижване се извършва в съответствие с плановете на Ромел, а не с неговите собствени. Нещо повече, то се случва и въпреки заповедите на самия Рундщедт, тъй като се предполага, че тези подразделения не бива да се задействат без одобрение от страна на Хитлер. Когато ОКВ по-късно на този ден отменя заповедите на Рундщедт, старият фелдмаршал буквално “кипи от ярост, лицето му почервенява, а речта му става нечленоразделна от гняв”. В резултат на забавянето, предизвикано от поведението на висшето командване и отсъствието на Ромел, контранастъплението не успява да започне по-рано от 9 юни, и то се проваля.

Рундщедт все повече и повече се възмущава от постоянното вмешателство на Хитлер и лакеите му в сражението за Нормандия. На 1 юли Рундщедт звъни в Берлин и съобщава на фелдмаршал Кайтел за провала на контранастъплението. След това те започват да обсъждат общата стратегическа ситуация, оказала се абсолютно безнадеждна. В типичния си рязък тон за подобни ситуации Рундщедт съветва Кайтел в Берлин да предприемат стъпки за подписване на мир.

На следващия ден полковник Хайнрих Боргман пристига в щаба на Рундщедт в Париж, награждава го с Дъбовите листа към негови Рицарски кръст и му връчва писмо, в което се съобщава, че престарелият фелдмаршал се освобождава от пълномощията на командващ. На този пост е заменен от фелдмаршал Гюнтер фон Клуге.

Третата оставка на Рундщедт трае общо два месеца. За това време тежко е ранен Ромел, фронтът в Нормандия е пробит, Париж пада, голяма част от Франция и Белгия е безвъзвратно загубена и врагът вече е на холандската граница, Клуге се самоубива, и задълженията на главнокомандващ на силите на Запад се оказват непосилен товар за неговия приемник фелдмаршал Модел, освен това командващ още група армии “Б”.

На 20 юли група армейски офицери, оглавявана от генерал-полковник Бек и полковник граф Клаус фон Щауфенберг, извършва покушение на Хитлер, което едва не се увенчава с успех. Минимум трима фелдмаршали: Вицлебен, Ромел и дори Клуге – са или съпричастни, или непосредствено участват в заговора. Сега дори такъв “пораженец” като Рундщедт, изглежда на обезумелия фюрер приемлив имайки се пред вид пълната му лоялност. Хитлер разбира, че старият фелдмаршал изпитва към него и нацистите само презрение, но, по мнение на фюрера, Рундщедт е толкова аполитичен, че това свое прозрение той при никакви обстоятелства няма да превърне в активни действия. На 4 септември Рундщедт отново става главнокомандващ на силите на Запад, щабът на които сега е разположен в самата Германия в Кобленц. Модел не е свален, просто пълномощията му са орязани – той остава главнокомандващ на група армии “Б”.

Почти веднага след като Рундщедт поема командването, Западният фронт се стабилизира. Айзенхауер прехвърля по-голямата част от ресурсите си в 21-ва група армии на Монтгомъри, оставайки Бредли и Патън в такова положение, че те не могат да продължат широкомащабното настъпление. След това Модел отразява осъществяващото се с голям размах настъпление на Монтгомъри при Арнем. Хитлер, от своя страна, се готви да проведе ред глобални мероприятия по подсилване на армията: той се опитва да възстанови значително намалелите си танкови дивизии, да извади резерви, да създаде нова танкова армия (6-та, по-късно 6-та SS под командването на SS генерал-полковник Зеп Дитрих) и да започне крупно настъпление в Ардените. Негова стратегическа цел е Антверпен. Ако Вермахтът успее да овладее това пристанище, то ще може да се отложи нахлуването на съюзниците в Германия още за няколко месеца. А за това време, заявява Хитлер, ще бъде готово неговото “оръжие-чудо”, което ще помогне на Германия да спечели войната.

Докато Хитлер събира сили, Рундщедт се възползва от относителното спокойния период, след сражението при Арнем, и се захваща с изграждането на “Западния вал”. Неговите войски водят двумесечно сражение при Аахен, завършило на 21 октомври, което му дава още известно време за строителство на отбранителни съоръжения. 15-та армия (генерал Густав фон Цанген) води завързани бойни действия в устието на Шелда, което Монтгомъри не може да очисти от немски войски до 8 ноември. В този ден Патън започва настъпление против група армии “Г” на генерал Херман Балк.

Въпреки че съюзниците превъзхождат трикратно по численост немците, Патън за осем дни успява да се придвижи само 15 мили през дъжда, калта, минните поля, недостига на гориво и маневрената отбрана на Балк. Настъплението на Патън се задавя в района на укрепленията при Мец. Други операци на армията на Айзенхауер през октомври и ноември имат някакъв чисто локален успех, особено в района на Аахен, но Рундщедт запазва “Западния вал” практически непоклатим, без да прибягва до танковите резерви на Хитлер. Всичко е готово за неговата най-знаменита битка.

На фелдмаршал Герд фон Рундщедт идеята за настъпление в Ардените не се нрави от самото начало. Той от пръв поглед разбира, че плановете за това настъпление са твърде амбициозни за тези сили, с които разполага там неговия щаб. Рундщедт предвижда, че ще бъде напълно достатъчно да се “окастри” пробива в линията на фронта, образуван от силите на съюзниците при Аахен, и че дори само това ще се превърне в крупно поражение за американците, но Хитлер настоява за овладяването на Антверпен. За Рундщедт този план се оказва “глупав”, и той решително отказва да има към него каквото и да било отношение.

А по-късно този план става за фелдмаршала източник на постоянно раздразнение, особено след като съюзниците наричат битката за Ардените “настъплението на Рундщедт”. Престарелият фелдмаршал чисто и просто предоставя воденето на сраженията на талантливия и предания на нацистите си подчинен – фелдмаршал Валтер Модел, впрочем също не вярващ в успеха на цялото това предприятие, но командващ с типичната за него решителност и вярност на своя фюрер.

Сражението започва на 16 декември 1944 г. Рундщедт на 24 декември позвънява на Хитлер, опитвайки се да получи разрешение за спирането му, тъй като 47-ми танков корпус не успява да отбие от обкръжената 101-ва американска авиодивизия важния център за комуникациите Бастон. Хитлер не ще и да чуе за това и хвърля в бой своите последни непълни резерви. Неуспехите започват да преследват немците още от 26 декември. На 9 януари 1945 г. дори Хитлер се съгласява да признае поражението и да прехвърли 6-та танкова армия на Източния фронт. Вермахтът загубва 103 000 души и почти 600 танка и настъпателни оръдия. Войната е загубена.

Поражението в битката за Арденските възвишения уронва бойния дух на немската армия на Западния фронт. На 2 февруари Айзенхауер започва своето решаващо настъпление. Седмица по-късно 25 000 войници и офицери на 19-та армия попадат в обкръжение при Колмар на западния бряг на Рейн. Съюзниците пробиват “линията Зигфрид” на 20 февруари, и Рундщедт отстъпва зад Рейн. На 7 март 9-та американска бронетанкова дивизия овладява железопътния мост през Рейн при Ремаген. На следващия ден пада Бон, и местните резерви на Модел не успяват да ликвидират плацдарма на американците при Ремаген. На 9 март фелдмаршал фон Рундщедт, почувствал върху себе си последствията от поражението в не по-малка степен, отколкото подчинените си, е свален от поста си.

Герд фон Рундщедт е арестуван от американците на 2 май 1945 г. в болницата в Бад Тьолц, където е прекарвал курс на лечение от артрит. През 1948 г. срещу него е повдигнато обвинение в извършването на военни престъпления и той е трябвало да се изправи пред британски военен съд, но е освободен още следващата година поради влошаване на здравословното му състояние. Умира в Хановер на 24 февруари 1953 г.