Фердинанд Шьорнер е роден на 12 юни 1892 г. в Мюнхен в дребнобуржоазно семейство. Баща му е офицер от полицията. През октомври 1911 г. Фердинанд постъпва като редови войник в Баварския лайб-гвардейски полк, а през 1914 г. получава звание младши-лейтенант от запаса. Въпреки че се готви да става учител в начално училище (Шьорнер следва в университетите в Мюнхен, Лозана и Гренобел), в началото на Първата световна война той се връща в полка си и по-голямата част от войната прослужва в състава на германския алпийски корпус. През 1915 г. се сражава на италианския фронт, а през 1916 г. взима участие в боевете при Вердюн. През същата година Шьорнер за кратко се връща в Мюнхен, но след това е изпратен в Румъния и воюва в южните Карпати. Изпратен обратнов Италия в качеството на командир на рота от планински гренадири през 1917 г., той се отличава, участвайки в щурма на планинската крепост Монте Колонрат и в завладяването на важната височина 1114. За тези си заслуги Шьорнер е нагрдаен с орден “ Pour le Merite”, висшия орден на Империята. След това през 1918 г. младши-лейтенантът е изпратен обратно на Западния фронт и взема участие в боевете при Вердюн и Реймс, където е тежко ранен. Малко преди края на войната Шьорнер получава званието старши-лейтенант и щабно назначение в Сърбия. Точно там го заварва края на войната.

През 1919 г. лейтенант Шьорнер влиза в Доброволческия корпус на Еп (именно полковник фон Еп, по време на войната полкови командир на Шьорнер, го предлага за наградата „Синия Макс”) и воюва срещу комунистите в Рур и поляците в Горна Силезия. През следващата година влиза в състава на райхсвера и е включен в 19-ти пехотен полк в Мюнхен. След това голяма част от военната си кариера Шьорнер прекарва в планинскогренадирските войски.

Шьорнер не принадлежи към снобите аристократи и офицери от Генералния щаб. Точно това обстоятелство става източник за особеното разположение, което изпитва към него Хитлер. Парадоксалното в случая е, че през 1923 г. Фердинанд Шьорнер участва в потушаването на “Бирения пуч” на нацисткото движение, въпреки че симпатизира на нацистите и е член на няколко расистки (антисемитски) организации. Скоро след като Хитлер излиза на свобода през 1924 г., Шьорнер става активен поддръжник на нацисткото движение.

Лейтенант Шьорнер се опитва да влезе в състава на “Войсковото управление” (неофициалния Генерален щаб, след подписването на Версайския договор), но без успех. Този му провал става главна причина за изпитваната от него ненавист към аристократите от Генералния щаб, които гледат на него отвисок o, заради дребнобуржоазния му произход. Хитлер споделя същата неприязън и тя сближава двамата.

В края на 20-те години Шьорнер служи като ротен командир в 21-ви егерски батальон и в 19-ти пехотен полк, а в началото на 1930-те е зачислен към Италианския алпийски корпус. Служи към Генералния щаб (1934-1937), а през 1937 г. е назначен за командващ на 98-ми планинско-гренадирски полк (в 1-ви планинско-гренадирски полк) в Митенвалд. Капитан става през 1922 г., майор – 1934 г., подполковник – 1937 г. и полковник - 1939 г.

Като командир на 98-ми планинско-гренадирски полк, Шьорнер се отличава на 13 септември 1939 г. при овладяването на възвишение 734 и Зболските хълмове, около града-крепост Лвов. Той удържа тези позиции през цялата нощ, въпреки отчаяните контраатаки на полския гарнизон. На следващия ден градът се предава.

Шьорнер продължава да командва полка си и в Белгия и Франция. В белгия Шьорнер извършва жестокости, за които белгийците се опитват да го съдят след войната, но понеже кандидатите да му търсят сметка са много, не успяват да се докопат до него.

На 1 юни 1940 г. Шьорнер е назначен за командващ на 6-та планинска дивизия, в основата си състояща се от австрийци. На 1 август 1940 г. той е повишен в генерал-майор. Зимата на 1940-1941 г. подразделението му е изпратено в Полша в състава на окупационните войски. Пролетта на 1941 г. дивизията по спешност е изпратена на Балканите, за да се включи в нахлуването в Гърция. Там тя изиграва ключова роля в прорива на “линията Метаксас”, извършвайки преход през покрити със сняг ридове, за да направи пробив на място, което е смятано от гърците за непристъпно. Вечерта на 7 април, на втория ден от нахлуването, дивизията на Шьорнер отрязва железния път към Солун, основният възел, по който се снабдява 2-ра гръцка армия.

На 9 април, след капитулацията на 2-ра гръцка армия, Шьорнер повежда хората си към Атина, а на 27 април градът е овладян от него с подкрепата на 2-ра танкова дивизия. По-късно през май 6-та дивизия взема участие в последния етап от сраженията на Крит.

След Балканската кампания Шьорнер е награден с Рицарски кръст. Оства в Гърция с окупационните войски до момента, когато Хитлер нарежда дивизията му да бъде преместена на север в арктическите райони на руския фронт. Дивизията първо е върната в Германия, а след това през Балтийско море и Ботническия залив е изпратена в северна Финландия. Заради английското господство по море дивизията на Шьорнер не успява да преплува покрай северна Норвегия по най-краткия път и вместо това се налага да премине четиристотин мили през северна Финландия и Лапландия в района на Мурманск. Дивизията достига до мястото на предполагаемата операция едва в началото на октомври 1941 г., където заменя вече силно очуканите 2-ра и 3-та планински дивизии. Подразделението на Шьорнер е зачислено към състава на планинско-гренадирския корпус на генерал Едуард Дийтл “Норвегия” и получава задача да удържа фронтова линия, дълга 30 мили от Мурманск в продължение на цялата руска зима в условията на дивата тундра. Зимата в Мурманск идва осем седмици по-рано отколкото в Москва.

Шьорнер изпитва сериозни затруднения в снабдяването. За няколко седмици загиват 1400 от конете му. На 21 декември съветските войски започват контранастъпление на север. Шьорнер успешно отблъсква атаката. Загубите за руснаците са големи. В хода на отбранителните боеве на 15 януари 1942 г. Шьорнер получава званието генерал-лейтенант. Едновременно с това му е възложено командването на планинския корпус “Норвегия”, който по-късно е преименуван на 19-ти планински корпус. Неговия предишен предводител, Дийтл, застава начело на Лапландската армия.

Шьорнер отблъсква още едно крупно настъпление на съветските войски през април, но не успява сам да започне някакво значително настъпление към Мурманск заради недостатък на сили и ресурси. Въпреки това той успява да удъжи важните Печенгски никелови райони, въпреки всички усилия на руснаците да ги изтласкат.

Фердинанд Шьорнер, генерал от планинските войски от 1 юни 1942 г., е назначен за командващ на 40-ти танков корпус на 23 октомври 1943 г., въпреки че няма съответната за това подготовка, нито опит във воденето на танкове. Той е прехвърлен в центъра на действие на Източния фронт. Точно там Шьорнер се проявява с пълна сила. От самото начало заложеният в него нацистки фанатизъм и жестокост правят силно впечатление на Хитлер и Шьорнер бързо започва да се движи по йерархичната стълбица на фашистките войски.

40-ти танков корпус временно е преименуван на група Шьорнер. Под негово командване са 30-ти, 17-ти и 4-ти корпус, отбраняващи се на Никополския плацдарм. Там съветските войски са успешно удържани и не могат да започнат борба за освобождаването на Крим.

Когато през януари 1944 г. земята замръзва, съветските войски предприемат пълномащабно настъпление. Силите на Шьорнер на книга се състоят от девет пехотни дивизии и 24-та танкова дивизия в резерв, но на практика всичките дивизии могат да бъдат сведени по численост до полк, а в 24-та танкова дивизия има само пет танка. Срещу тях действат дванадесет съветски пехотни дивизии и две танкови. Сражението започва на 10 януари и продължава шест дни. Шьорнер, както обикновено, успява да удържи териториите си.

Съветските войски пренасят направлението на главния удар в северна посока и на командващия 6-та армия генерал-полковник Холидт се налага да прехвърли 24-та танкова дивизия в 8-ма армия, въпреки слабите и лошо защитени позиции на Шьорнер. Утрото на 30 януари съветските войски отново атакуват Никополския плацдарм със силите на 4-ти Украински фронт и с дълбок клин се врязват в разположените сили на Шьорнер. По същото време други съединения на Червената армия се сблъскват с 6-та армия. На 2 февруари руснаците са на пет мили северно от жизнено важния жп път, съединяващ Никопол с останалата част от Източния фронт. Шьорнер трябва бързо да се изтегли. По принцип той води отбранителната тактика превъзходно, особено когато няма възможност за много маневри, какъвто е и този случай. На 4 февруари 1944 г. жп пътят е отрязан и Шьорнер нарежда да бъде унищожено всичкото тежко въоръжение и целият транспорт, с изключение на артилерията и конната сила, за да може най-бързо да се изтегли. И на ръба да бъде обкръжен, по блестящ начин успява да изтегли войските си. За да удържи последните си части пред лицето на паниката, когато те се приближават към последния мост през Днепър, останал в ръцете на немците, Шьорнер поема лично командването на леката зенитна артилерия и нарежда периодично да се стреля над главите на собствените му войници, за да им се покаже ясно, че няма място за колебание, че ще се стреля направо по тях, ако проявят по-слабо усърдие и се забавят в изтеглянето си по моста. Мерките са жестоки, но твърде ефективни. Последните части успяват да преминат през нощта на 15 срещу 16 февруари. По този начин на практика са спасени девет дивизии.

На 18 февруари Шьорнер получава единственото си щабно назначение за цялата Втора световна война. Става началник на ръководния щаб на нацистката партия при армейското командване. Там работата му се състои в това да разпространява нацистката идеология сред въоръжените сили. Шьорнер бързо влиза в конфликт с Мартин Борман. Последният иска местата в нацисткия щаб при армейското командване да бъдат заемани от хора от партията, а не от военнослужащи, станали нацисти. За разлика от много други Шьорнер успява да се наложи над Борман. Но Шьорнер е на щабния си пост за по-малко от шест седмици. По настояване на Химлер Хитлер го прави генерал-полковник и го назначава за главанокомандващ на група армии “А”, заменяйки на този пост уволнения пруски кавалерист Евалд фон Клайст. Шест дни след това войските му са преименувани на група армии “Южна Украйна”.

Когато Шьорнер поема командването, “Южана Украйна” отстъпва на запад. Неговите армии от север на юг се състоят от 4-та, 8-ма, 6-та и 3-та румънски, а 17-та армия е изолирана на Кримския полуостров. Пред Шьорнер стоят три големи задачи: да спаси основните си сили пред лицето на опасността от съветско настъпление; да запази румънците в състава на “Оста”; да реши какво да се прави с Крим.

С първия проблем Шьорнер се захваща, отстъпвайки от Буг към Днестър, а след това към Карпатите и румънската граница към средата на април 1944 г. Шьорнер се безпокои, че румънският диктатор Йон Антонеску може да се опита да изтегли войските си от фронта. Затова ги смесва с немските части и установява толкова заплетена система на подчинение, че на практика подчинява 4-та румънска армия на 6-та германска, а 3-та румънска на 8-ма германска. Антонеску вече дори и да поиска не може да изтегли войските си.

С Антонеску е свързан и друг проблем. Шьорнер узнава, че някои влиятелни лица в Румъния се опитват да установят контакт с руснаците, и разбира, че Антонеску губи власт над страната. Шьорнер иска от Хитлер лично да се намеси и да укрепи положението на румънския диктатор, но фюрерът не обръща внимание на това предложение. По-късно Хитлер плаща голяма цена за това.

На 7 април в Крим Шьорнер инспектира отбранителните укрепления и прави една от най-погрешните прогнози за цялата война, заявявайки, че те могат да удържат настъплението на противника “за достатъчно дълго време”. На следващия ден руснаците започват настъпление със силите на 30 дивизии и подкрепата на 4 бронетанкови корпуси. 17-та армия на генерал-полковник Ервин Йенеке ги посреща с пет изнемощели немски и седем деморализирани румънски дивизии. Германците устискват, но 10-та румънска пехотна дивизия почти веднага се срива под натиска на руснаците. На 10 април Йенеке вече отстъпва към Севастопол.

На 16 април 17-та германска армия вече е в Севастопол и тилът й е притиснат към морето. Шьорнер заедно с Йенеке лети до Берхтесгаден, за да убеди лично Хитлер в необходимостта от евакуация на немските войски от Крим по морски път. Хитлер отказва. На 27 април той уволнява Йенеке и го заменя с генерал Карл Алмендингер.

Шьорнер продължава да настоява за евакуация, но активно действа по защитата на севастополския периметър. Всеки немски войник, успял да унищожи руски танк, по нареждане на Шьорнер, получава за награда триседмичен отпуск. А на практика отпускът означава спасение от гибел и тази заповед става причина за увеличаване на загубите на руски танкове. Но освен това Шьорнер нарежда войниците, напуснали позициите си, да бъдат разстрелвани за пораженчество.

В крайна сметка жестоките методи на Шьорнер не оказват кой знае какво влияние на изхода от Севастополските сражения, започнали на 5 май. На 8 май съпротивата на германците значително отслабва и дори Хитлер е принуден да признае поражението. Той издава заповед за евакуация по море, но както обикновено закъснява. Когато на 13 май бойните действия там приключват, от севастополския “капан” успяват да се измъкнат само 26700 души от 70 хилядна групировка. Жертви на гнева на Хитлер за тази катастрофа стават Йенеке и Алмедингер. Те са позорно уволнени и дори заплашени от следствие на военната прокуратура. Шьорнер, прекрасно осъзнавайки кой носи отговорност за това поражение, без колебание заедно с фюрера стоварва цялата вина за провала на Йенеке, обвинявайки го в недостатъчна вяра в победата.

След разгрома на група армии “Център” положението за група армии “Север” става особено тежко. Командващият групировката генерал Йоханес Фриснер иска пълна свобода на действие и разрешение за отстъпление. Хитлер, разбира се, не се съгласява и по предложение на Хайнц Гудериан Фриснер и Шьорнер си разменят постовете. На 23 юли 1944 г. Шьорнер е назначен за командващ на група армии “Север”.

Той разполга с 30 дивизии (от север на юг): армейска група “Нарва”, 18-та и 16-та армии. Отново прилагайки жестоките си методи, Шьорнер успява да удържи фронта си от разпад. Руснаците обаче достигат до Балтийско море на заппад от Рига в края на юли. Така група армии “Север” попада в обкръжение. Шьорнер иска да евакуира войските си от Естония, но Хитлер нарежда да не се отстъпва нито метър от заетите позиции.

На 16 август генерал-полковник Ерхард Раус прави опит да възстанови връзките с група армии “Север”, който неочаквоно завършва с успех на 20 август. Установена е връзка с 16-та армия. След подписването на мир между Финландия и Москва положението за група армии “Север” става още по-тежко. Шьорнер и Гудериан се опитват да убедят Хитлер да разреши изтегляне от Естония и Източна Латвия, но фюрерът не иска да отстъпва. Тогава Шьорнер тайно от Хитлер разработва свои собствени секретни планове за отстъпление.

На 14 септември 1944 г. съветските войски започват настъпление по целия фронт и са спрени, но атаките продължават. След като руснаците достигат на 25 мили от Рига и Шьорнер отново моли за отстъпление, Хитлер най сетне дава съгласието си.

Евакуацията започва на 16 септември и преминава успешно. Изтеглените войски успяват да окажат отпор на Червената армия и да предотвратят голяма катастрофа. До този момент Шьорнер води безупречно отбраната на северния участък от фронта. Но прави сериозна грешка. Хитлер предава на Шьорнер 3-та танкова армия, а Гудериан му изпраща директива, позволяваща му да концентрира 3-та танкова на юг за защита на Мемел (Клайпеда). Шьорнер се отказва да направи това, защото смята, че няма реална заплаха за Мемел. Той не обръща внимание на призива на Гудериан надеждно да защити този фланг. На 5 октомври съветските войски нанасят удар точно на това място, където и предсказва Гидериан. Съветските войски излизат на крайбрежието на юг и север от Мемел и изолират група армии “Север” в т.нар. “Курландски чувал”.

Шьорнер започва контранастъпление, опитвайки се да възстанови контакта с 28-ми корпус и Източна Прусия, но е изпреварен от ново съветско настъпление. Хитлер е принуден да разреши евакуация на войксите на група армии “Север”, но тя е частична.

На 17 януари 1945 г. Хитлер назначава генерал-полковник Шьорнер за командващ на група армии “А” (по-рано “Свеверна Украйна”). На този пост той заменя генерал-полковник Йозеф Харпе, който поема командването на 5-та танкова армия на Запад. С 9-та, 4-та, 17-та и 1-ва танкови армии Шьорнер трябва да удържи фронт, който започва северно от Варшава и завършва в Карпатите в Чехословакия. На 26 януари Хитлер преименува група армии “А” на група армии “Център”. Съветските сили превъзхождат тези на Шьорнер в съотношение 6:1 по личен състав и танкове, а по оръдия – 11:1.

Когато Шьорнер поема командването, съветското генерално настъпление тече с пълна сила. Генерал-полковникът се захваща за работа с присъщата му безжалостност. Обичайно дело стават военнополевите съдебни процеси и дисциплинарните разпри. Десетки войници са обесени с надпис на тях “страхливец” или “дезертьор”. Малко преди края на войната Шьорнер заплашва с военен съд дори високоуважавания носител на “Мечовете” Георг Бохман, когато последният отказва да изпълни една непроводима заповед за настъпление. Шьорнер инициира и военно-съдебни обвинения срещу носителите на висши отличия генерали Смило фон Лютвиц и Валтер Фрийз, но и двамата биват оправдани. В около дузина случаи повдигнати от него обвинения имат за последица произнасянето на смъртни присъди от военен съд. Жестокостта на Шьорнер обаче не променя неизбежното.

9-та армия скоро е превърната в група армии “Висла” за отбраната на Берлин. Главната задача на Шьорнер вече е да удържи индустриалния райно в Силезия, който става главен регион за производство на оръжие за Германия. Шьонер се сражава с невероятна енергия, но не успява да удържи настъпващия вал. Бреслау, сърцето на Силезия, е обкръжен на 16 февруари.

Шьорнер прави генерал-лейтенант Херман Нихоф командващ войските в обсадения град, защото знае, че Нихоф има пет деца, които могат да бъдат убити на основание на принципа за колективната семейна отговорност, ако генералът не изпълни заповедите му. “Провал в Бреслау ще ви струва главата”, - предупреждава Шьорнер Нихоф, когато последният заминава за града, в който в капан се оказват 25000 граждани и около 35000 войници. Под командването на Нихоф и безжалостния нацистки гаулайтер Карл Ханке крепостта Бреслау удържа обсадата до 7 май – когато вече отдавна е паднал Берлин.

Шьонер губи битката за Силезия и отстъпва в Саксония и Чехословакия. В края на март Шьорнер твърди, повтаряйки Хитлер, че цел на следващото настъпление на съветските войски ще бъде Прага, а не Берлин. Хитлер увеличава силите на Шьорнер до 600000 личен състав, правейки неговата група армии най-силната на Източния фронт. На 5 април 1945 г. фюрерът прави Шьорнер фелдмаршал – последният офицер от немската армия, получил маршалски жезъл. На 10 април Хитлер лично връчва този знак за отличие на Шьорнер.

Последното настъпление обаче на съветските войски започва на 16 април и се води срещу група армии “Висла” в посока Берлин. Шьорнер от 19 до 27 април прави няколко настъпления, опитвайки се да попречи на придвижването на руснаците, и постига отделни успехи, но вече не може да спаси фюрера, попаднал в обкръжение сред развалините на столицата.

На 27 април Хитлер охарактеризира Шьорнер като “единствения човек, проявил се като истински военачалник на целия Източен фронт”. На следващия ден той подписва заповед, на основание на която Шьорнер се назначава за главнокомандващ на сухопътните сили след смъртта на фюрера.

Какво се случва обаче с Шьорнер след смъртта на фюрера не се знае със сигурност. Съществуват две версии за действията му. Едната се опира на свидетелствата на генерал-лейтенант Олдвиг фон Нацмер, началник щаб на група армии “Център”. Втората версия – съвършено противоречаща си с първата – е представена от лейтенант Хелмут Дирнинг, родственик на фелдмаршала и негов адютант от 17 март 1945 г. до края на войната.

В края на април или в началото на май група армии “Център” се сблъсква със силно настъпление и практически попада в обкръжение източно от Прага. По свидетелсво на генерал фон Нацмер, когато фюрерът е вече мъртъв, а делото му загубено, Шьонер загубил винаги отличаващото го до тогава мъжество. На 7 май, когато вече е решено, че заповедта за прекратяване на огъня, ознаменуваща края на войната, ще влезе в сила в 9 часа на утрото на 9 май, Шьорнер наредил на хората си да бягат на Запад. Стегнал куфара си с пари и излетял за Баварските Алпи. Той казал на Нацмер, че там има дом, за който никой не знае. Там възнамерявал да се укрие.

Нацмер го умолявал да остане. На следващия ден, свидетелства Нацмер, група армии “Център” започнала маневри на Запад, за да се опита да избегне руски плен и на нея повече от всякога й било нужно централизирано командване. Но Шьорнер мислел само за себе си. Дезертирал от поста командващ и облечен в обикновен баварски костюм излетял на югозапад. Голяма част от личния състав на група армии “Център” попада в руски ръце. Много от тях са впоследствие избити от чешките партизани.

През 1946 г. лейтенант Дирнинг разказва на Фридрих фон Щауфенберг съвсем друга история. По това време и двамата работят в Аржентина. Макар Дирнинг да се съгласява, че Шьорнер е бил в мрачно настроение и че уволнявал командири без достатъчно основание, той настоява, че Шьорнер в началото на май 1945 г. напуснал Чехословакия по заповед на Хитлер. Фюрерът избрал “Централния редут” на Баварските Алпи за последно място за пребиваване на нацистките сили. В навечерието на самоубийството си фюрерът продиктувал волята си, в съгласие с която Шьорнер като върховен главнокомандващ трябвало незабавно да излети за Алпите и да поеме командването на “армията”, която, както се предполагало, трябвало да се намира в “Алпийската крепост”. Точно това според Дирнинг се е опитал да изпълни Шьорнер.

Самият лейтенант не съпровожда фелдмаршала в полета му. Той и няколко други офицери успяват да се измъкнат от руснаците и да достигнат Западна Австрия, където се предават на американците.

Щауфенберг приема именно последната версия, защото според него тя повече приляга на характера на Шьорнер.

В крайна сметка сигурно е само едно – Шьорнер не успява да достигне целта си. Малкият му самолет прави аварийно кацане в Източна Австрия, където фелдмаршалът се скита няколко дни, опитвайки се да избяга от плен. Но на 18 май е разпознат от местните жители и е предаден. Арестуван е от военни от 1-ва танкова амия. Предаден е на американците, а те на свой ред го връчват на руснаците, които отдавна го търсят.

Съветите отчитат военния талант на Шьорнер и се опитват да го използват. Според поверителни доклади съветското върховно командване го счита за най-добрия фронтови генерал на войната. Многократно му предлагат да приеме комунизма, предложен му е и генералски ранг в новата Народна армия на ГДР. Когато Шьорнер категорично отхвърля предложенията, заради военни престъпления го осъждат на стандартните 25 години наказателен лагер. На 25 януари 1955 г., след 9 години затвор, Шьорнер е освободен и се връща в Мюнхен. Съпругата му вече е починала. В родината си Шьорнер открива, че генерал фон Нацмер го е опорочил и че повсеместно го презират като командир, захвърлил войниците си на произвола на съдбата в момент на опасност за спасение на собствената си кожа. Той е преследван и от Съюза на военнопленниците възвръщенци, които предявяват обвинение срещу него за масово избиване на хиляди немски войници в хода на инициираните от него военнополеви съдебни процеси през последните години от войната. През 1957 г. е признат за виновен за убийствата и е осъден от Мюнхенски съд на четири и половина години затвор за убийството на войник (въргалял се пиян в гумите на военен камион) без необходимото съдебно разследване. През петдесетте години, подобно на знаменития боен пилот Херман Граф, Фердинанд Шьорнер става жертва на обвинения в шпионаж и колаборационизъм, като поведението му по време на плен се обявява за разочароващо. В повечето случаи обаче става въпрос за извънредно некоректни или преувеличени вестникарски материали, като на бившия генерал-фелдмаршал дори се приписва персонално участие в екзекуции. След освобождаването си (след 2 години) Шьорнер живее още десет години и умира в Мюнхен на 6 юли 1973 г. Тогавашният федерален министър на отбраната издава следната заповед: „Погребението на бившия генерал-фелдмаршал Шьорнер да се извърши без отдаване на военни почести. Забранява се участие в погребението на униформени служители на Бундесвера! Присъствието на служители в цивилно облекло е нежелателно.”

Goldenes Parteiabzeichen der NSDAP
Österreichisches Militärverdienstkreuz 3. Klasse
Ehrenkreuz für Frontkämpfer
Medaille zur Erinnerung an den 1 октомври 1938
fünfmalige Nennung im Wehrmachtsbericht
Ärmelband Kurland
Medaille Winterschlacht im Osten 1941/42
Eisernes Kreuz (1914) 2. und 1. Klasse
Eisernes Kreuz (1939) 2. und 1. Klasse
Deutsches Kreuz in Gold
Pour le Merite
Ritterkreuz 20 април 1941
Eichenlaub 17 февруари 1944
Schwerter 28 август 1944
Brillanten 1 януари 1945