PQ-17 – разгромът на един конвой
Автор: К. Чуканов |
През август 1941 г. съюзниците дават началото на нов стратегически важен конвоен маршрут. От Исландия към Северна Русия през ледените води на Гренландско и северните части на Норвежко море започват да се отправят добре охранявани кораби, натоварени предимно с военни материали за Съветския съюз. Крайната цел са пристанищата Мурманск на Баренцово море и Архангелск на Бяло море. Конвоите в двете посоки (до Русия и обратно) получават означенията PQ и QP от инициалите на командващия ги П. Едуардс (P.Q. Edwards) и през първите около шест месеца от въвеждането си не търпят тежки загуби. От началото на 1942 г. това ще се промени, като един от първите знаци за това е потопяването с почти целия екипаж на британския разрушител Матебъл от PQ-8 на 27 януари от U-454 до полуостров Кола. Поради ограничената в сравнение с атлантическите простори акватория на Баренцово море взаимодействието между Kriegsmarine и Luftwaffe , се очертава ефективно, макар и съвсем не идеално. През следващите години борбата на немските подводничари срещу арктическите конвои ще се води при изключително тежките условия на полярния ден и полярната нощ, като тънката нишка между достатъчна и недостатъчна издръжливост ще бъде равнозначна на границата между живота и смъртта. През пролетта и лятото на 1942 г., най-вече поради неоснователните опасения на Хитлер от съюзнически десант, в германските бази в Норвегия се намират значителни военноморски сили. Линкорът „Тирпиц”, тежкият крайцер „Хипер” и „джобните” линкори „Адмирал Шеер” и „Лютцов”, подсилени от десетина разрушители, трябва да отразят всяко опасно съсредоточаване на противника в Норвежко море. Освен тях Kriegsmarine разполага с 25 подводници за операции против арктическите конвои под командването на адмирал Хуберт Шмундт, подпомаган от асовете Юрген Остен и Херберт Шулце. Стоящият начело на U-Boot-Waffe адмирал Дьониц не смята отвличането на толкова много бойни единици от битката за Атлантика (особено след започналата поредица от смазващи удари срещу Америка) за уместно, но така и не съумява да убеди нито гросадмирал Редер, нито фюрера. Скоро обаче ще стане ясно, че тези сили ще могат да бъдат оползотворени успешно. В началото на юни 1942 г., след като PQ-16 e поразен тежко от германски бомбардировачи, флотът се заема с разработването на операция „ Rösselsprung ” (ход с коня). Задачата е унищожаването на следващия PQ-17, което да накара съюзниците да преустановят поне временно конвоите за Мурманск. Решено е няколко подводници да бъдат изпратени на патрул в Датския проток (акваторията между северните брегове на Исландия и Гренландия), за да следят за появата на вражеските кораби. На „Тирпиц” и трите крайцера е поверен контрола на пространството между Нарвик и Нордкап. По-голямата част от подводниците са съсредоточени североизточно от остров Ян Майен. За крайния успех се разчита също и на съгласувани действия с Luftwaffe . В ранния следобед на 27 юни PQ-17 напуска Хвалфьордур, Исландия. Ескортът се състои 22 английски кораба непосредствена охрана, между които и 2 подводници, и 7 единици за крайцерско прикритие – английските тежки крайцери „Лондон” и „Норфолк”, американските тежки крайцери „Уичита” и „Тускалуза” и три разрушители – английския „Сомали” и американските „Роуен” и „Уейнрайт”. Като се добави и външното прикритие, общият брой само на разрушителите възлиза на 23. Изключително мощната охрана не е случайна. 35-те търговски кораба са натоварени с 594 танка, 297 самолета, 4246 моторни превозни средства от различни видове, както и 156 000 т. продоволствие и боеприпаси. Няколко дни след началото на плаването два съда поради повреди са принудени да се върнат. На 1 юли командирът на U-456 Макс-Мартин Тайхерт забелязва конвоя недалеч от Ян Майен. Сформираната в района група „ Eisteufel ” към момента в състав от шест подводни започва да постепенно да обгражда врага. Малко по-късно към нея се присъединяват U-251 (Хайнрих Тим) и U-376 (Фридрих-Карл Маркс), завръщащи се от Датския проток. В същото време командирът на U-88 Хайно Боман е по-следите на връщащия се в Исландия QP -13, но му е заповядано да се присъедини към дебнещата PQ-17 „вълча глутница”. През нощта на 2 срещу 3 юли Хитлер дава разрешение „Тирпиц”, „Адмирал Шеер”, „Хипер”, 7 разрушителя и 2 миноносеца да ударят конвоя. Излизането им в открито море, както ще се види съвсем скоро, има тежък психологически ефект върху противника. На 3 юли U -255 под командването на Райнхарт Рехе се доближава до дистанция за атака, въпреки че в този участък морето е толкова кристално, че прави нападението от перископна дълбочина повече от рисковано. Двете торпеда обаче пропускат целта. На следващия ден германската авиация връхлита върху съюзническите кораби, повреждайки американския товарен съд „Кристофър Нюпорт” (7200 т.). Няколко часа по-късно изостаналият кораб е пратен на дъното от Карл Бранденбург (U-457). PQ-17 дава първата си жертва. По същото време пикиращите бомбардировачи продължават налетите, като причиняват нови и нови щети. В Лондон получават сигнали за приближаване на германска ескадра и стягане на обръча около конвоя от немските подводничари. През вечерта на 4 юли шефът на адмиралтейството Дадли Паунд в момент на паника, мислейки че „Тирпиц” е в състояние да унищожи напълно арктическия конвой, дава заповед корабите да се разпръснат. Всъщност германските линкор и крайцери въобще не достигат до района на бойните действия. Решението на Първия морски лорд води до страшна катастрофа за PQ-17, който вече навлиза във водите на Баренцово море. На 5 юли „вълчата глутница” започва лова на жертвите си поединично. 9 подводници от серия VIIC сковават в смъртна хватка станалите почти беззащитни товарни кораби. Охраната на конвоя вече не действа адекватно. Хайнц Билефелд, командир на U-703, унищожава английските “Емпайър Байрон” и „Рифер Афтън”, като взима в плен капитана на последния. По обяд U-88 хвърля във въздуха 7200-тонния американски съд „Даниел Морган” и още един по-малък кораб. В същия ден се отличават и Макс-Мартин Тайхерт, първият командир забелязал конвоя, и Хилмар Зимон (U-334). Най-успешна обаче е подводницата на Райнхарт Рехе. От 6 до 13 юли U-255 потапя три американски и един холандски кораб с общ тонаж от 25 544 т. Последният („Паулус Потер”) е изоставен от екипажа си след въздушен удар. На 13 юли съдът е открит и обследван от германските подводничари, намерили на борда му ценни документи с подробни данни за товара на PQ -17, след което е торпилиран. Luftwaffe допринася много за разгрома на конвоя, потапяйки 8 кораба и също нанасяйки повреди на съветския танкер „Азербайджан”, който губи цялото си гориво. В изтреблението в жестокото море между островите Шпицберген и северните окрайнини на Скандинавския полуостров германската авиация освен с решителните си атаки е отговорна и до голяма степен за не особено добрата координация между двата рода сили. В следствие на грешки при разпознаването на 6 юли са пуснати бомби по U-334, която е принудена да се върне за основен ремонт в базата в Киркенес. Още в края на същия ден тя е заместена от идващата от Нарвик U-251 (останала там няколко дни за поправки и снабдяване с допълнително гориво) под командването Хайнрих Тим, комуто на 10 юли се удава да прекърши панамски петхилядник. В средата на юли до Мурманск достигат жалки остатъци от PQ-17. От 33 кораба 24 с общ тонаж близо 151 000 т. лягат на морското дъно. 16 (102 311 т.) са торпилирани от девет подводници – U-255, U-334, U-88, U-456, U-457, U-251, U-355, U-376 и U-703, а останалите 8 са унищожени от авиацията. Човешките жертви възлизат на 153 души, което е сравнително малко за страхотната катастрофа. Загубени са обаче 430 танка, 210 бомбардировача, 3 350 камиони и други моторни превозни средства, както и 100 000 т. допълнителен товар, от който огромно количество радарна апаратура. Немците губят само 5 самолета и нито една подводница. Когато измеренията на случилото се стават ясни, Чърчил заявява, че разгромът на конвоя представлява една от най-мрачните страници от историята на войната за съюзниците. За германската пропаганда страхотният удар е демонстрация на перфектното взаимодействие между Kriegsmarine и Luftwaffe . Разправата с PQ-17 e най-успешната конвойна битка на подводния флот през Втората световна война. Ударът върху англо-американците е извън съмнение и през юли и август 1942 г. не се провежда нито един арктически конвой в посока Мурманск. През този период Съветският съюз е лишен от помощ, от която Москва неистово се нуждае. При все това съюзниците използват времето в обмисляне на това, как да не се допусне отново подобна катастрофа. Бъдещето ще покаже, че, макар в Баренцово море конвоите да продължават да търпят тежки загуби, изводите направени през това лято са били правилни. |