По време на 1920-те и 1930-те германските въоръжени сили са силно ограничени от клаузите на Версайския мирен договор. През тези години най-добрите технически умове на Германия концентрират енергията си за създаването на нетрадиционни оръжия, които не са споменати като забранени в клаузите на договора. Армията и правителствата насърчават с каквото могат разработките им.

Историята на V-1 (съкращение от Vergeltungswaffe 1 - "Оръжие на възмездието" - име дадено от немската пропаганда) започва започва през гореспоменатите години, когато мюнхенският инженер Паул Шмит доразвива механизъм, създаден по-рано във Франция - пулсово-реактиивната тръба. Тя представлява двигателят As 109-014, с който е изстрелвана ракетата.

Механизмът му се състои от подобна на тръба горивна камера, която отпред чрез стеснение е захранвана със сгъстен въздух, който след това се смесва в горивната камера с впръскано възпламенително вещество. Тази смес се запалва от свещ. Газовете се освобождава от задната част и осигуряват не само нужната реактивната тяга, но и създават вакуум, който доставя ново количество въздух от предната част на тръбата. Така цикълът се повтаря, разбира се, не с постоянно горене, а пулсово, от където идва и името "Pulso-Jet" (пулсов реактивен двигател). "Тръбата на Шмит" развива тяга от 317 kp.

Серийният двигател на ракетата се произвежда от фирма Argus Motorenwerke под официалното име Walter-109 или Argus-Rohr As 014 Pulso-Schubrohr. Предимствата му са малкото подвижни части, лесното сглобяване и техническо обслужване.

Клетките за V-1 са конструирани от инженерите на Fieseler Роберт Лусер и Вили Фийдлер. Тестовете траят 18 месеца, по време на които в Пенемюнде са стартирани 350 прототипа. Първията модел е готов на 30 Август 1942 г. и на 10 декември 1942 г. е пуснат безмоторно от носача Fw 200 Condor.

Две седмици по-късно успешно е направен първият старт на Fi 103 V с двигател от експериментален парен катапулт. Цялостното разработване продължава дълго и поради непредвидените нови проблеми е особено трудно. Стартовата скорост например е по-висока от очакваната и за малко надхвърля границите на техническите възможности. При летенето на прототипите се установява, че въздушното съпротивление е много по-силно от предвижданото, което вероятно е в зависимост от лесното сглобяване на механизма. Всичко това довежда до редуциране на проектираната скорост от 900 км/ч на 650 - 700 км/ч, което прави V-1 лесна за неутрализиране от противниковите прихващащи самолети, които се движат в рамките на същата скорост.

Освен това и вградената система за насочва не работи безпогрешно. Вибрациите на мотора по време на полета променят магнетичната полярност на клетките и това се отразява отрицателно на много чувствителния компас, монтиран в предната част на ракетата.

Преди да се стигне до окончателната версия на V-1 за серийно производство, прототипът е модифициран 150 пъти. Общо са произведени 32000 ракети. Продукцията е разпределена между 50 различни фирми. Монтажните заводи се намират в Нордхаузен, Пенемюнде (Fieseier) и Фалерслебен (Volkswagen).

Стартът се осъществява от бетонна рампа, дълга 42 метра, която е нсочена точно към целта. На рампата има две водещи шини и между тях тръба с бутало със стартери, за които се закрепя V-1. В задния край на тръбата има мобилен парен генератор с два резервоара с T-Stoff и Z-Stoff (водороден хипероксид и калиев перманганат), три бутилки със сгъстен въздух и една камера за получаване на пара от тази смес.

При стартирането се използва една бутилка, за да се изтласка парата в тръбата и потози начин да се задвижат буталото и летящото тяло. След като последнато е изминало половината разстояние по дължината на тръбата (за 0,4 сек) се включват автоматично и другите две бутилки със сгъстен въздух, за да изравнят загубата на налягане в тръбата. Буталото се изстрелва заедно с ракетата. Нормалната скорост на изстрелване е 110 м/сек, ускорението достига стойности от 16 до 17 g, които не допускат възможността рекатата да се изстрелва с човек на борда, за да бъде направлявана (въпреки това подобни идеи съществуват и в края на войната се тръгва към реализирането им). При достигане на необходимата скорост се включва двигателят на ракетата, който я издига на нужната височина, която се движи между 300 и 2500 м. Правилният курс на летене се поддържа от магнитния компас и автопилота. Измененията в курса се коригират с промени във насочващата система, извършвани от пневматичен импулсен генератор, които се предават към системата с помощта на сервочасти. Самата насочваща система се състои от две сферични гумени тела, обвити със стоманена мрежа.

Разстоянието, което изминава ракетата се измерва, посредством отброяването на завъртанията на малка перка, монтирана в предната й част. При достигане на зададения брой завъртания на тази перка се дава начало на процеса на падане. Височинното кормило е снабдено със спойлери за подсилване на отклонението му. Подаването на горивото не спира автоматично, а пулсовият мотор се изключва, когато ъгълът на падане стане 60 градуса.

Запалването на взривния заряд става с помощта на две обикновени запалки.

Проектът е внимателно планиран така, че крайният продукт да бъде евтин и лесно да позволява масова продукция. За изготвянето на ракетата почти не се използва стратегически важен материал: корпусът се състои от мека стомана и дърво като запазването на определена минимална маса не е от особено значение. Ракаетата тежи 2208 кг и може да носи 5678 литра гориво (Техническите данни са различни в различните източници. Бел. авт.). Дълга е 7,9 м. Посоката на полета и мястото на падане са предварително зададени за ракетата преди изстрелването й, което изключва възможността от провал от електронни смущения или заглушаване на радиосигнал за управление.

Скоростта на ракетата при изстрелване е около 320 км/ч, като след включването на реактивния двигател достига до 624 - 656 км/ч. Максималната височина на полета е от 1066 м до 1219 м, което прави това оръжие особено трудно за неутрализиране от британската противовъздушна защита, защото ракетата лети твърде ниско за тежките оръдия и твърде високо за леките. Едва когато започва да се прилага автоматичния контрол при британските оръдия те започват успешно да свалят V-1.

Максималният обсег на ракетата е 370 км и в рамиките на това разстяние около 80% от ракетите се забиват в периметър от 8 мили от определената цел - показател не твърде лош за тогавашните технологии (понякога V-1 са много по-точни от нощните бомбардировки).

Германците започват да изграждат площадки за изстрелването на V-1 от 1943 г. Постепенно изграждането им става все по-лесно и бързо. Първите площадки са наречени "Wasserwerke" и представляват огромни бункери. Като едновременно се използват за бази за складиране и за изстрелване на V-1, но биват лесно откривани и бомбардирани от Съюзниците. 5 от тези бункери са планирани и частично построени във Франция.

Второто поколение стартови площадки са наречни "Feuerstellung Alter Bauart" и са с голям брой конструкции. Те вече не са бункери, а добре укрепени сгради, вдигнати от тухли и камък. Доста услия са нужни за изграждането на една цяла такава база. Но и тя е лесна за откриване и бомбардиране. Около 100 от тях са построени във Франция.

Последното поколение площадки представляват бази, съдържащи само най-необходимите за изстрелване конструкции. В началото на 1944 г. тези конструкции са самата площадка, изстрелващия бункер и малка сграда, ползвана за склад. В края на 1944 г. и началото на 1945 г. остава само площадката за изстрелване като във Франция са построени 250 от тях.

Освен в изграждането на местата за изстрелване голяма енергия е вложена и в създаването на снабдителната верига за доставки на гориво, резервни рампи, T-Stoff, Z-Stoff и т.н. Тези снабдителни вериги се състоят от голям брой тунели, бункери, укрепени сгради и пещери.

Планира се също V-1 да се изстрелват от подводници и самолетоносачи, но идеята не е осъществена.

Срещу Великобритания са изстреляни 10000 ракети, а по цели в Западна Европа 12000. Лондон е ударен от 2419 V-1, а Антверпен от 2448. От 10000 V-1 изстреляни срещу Великобритания 2419 удрят Лондон и околностите му. Пострадалите от атаки с V-1 са 45 731, включително 5 126 загинали. Над 130 000 домове са разрушени, а други 750 000 са повредени. От юли 1944 г. Heinkel He 111H-22 бомбардировачи изстрелват модифицирани V-1 срещу Англия. Изстреляни са 1200 бомби и са регистрирани 235 попадения в населени места, някои от които в северните градове.

По-малко от една трета от общо създадените V-1 поразяват точно целта си. Причините за това са повреди, нефункциониране на системата и постоянно подобряващата ефективността си противовъздушна отбрана на Съюзниците. Противовъздушната артилерия е все по-ефективна срщу V-1. А изтребителите Tempest и реактивно задвижваните Gloster Meteor също свалят много V-1.

Опитите проведени в Пенемюнде през 1943 г. показват, че модифициран He 111 може да носи и да изстреля бомба V-1. Около 20 He 111H-6, He 111H-16, и He 111H-21 са пригодени да носят V-1 и специално за тази цел е създаден He 111H-22.

От юли 1944 г. бомбардировъчна група III/KG 3, базирана в Холандия и екипирана с Heinkel He 111H-22, започва кампания срещу Великобритания с кодово наименование на операцията Rumpelkammer ("Килер за вехтории").

През селдващите шест седмици тези самолети узпешно изстрелват 410 летящи бомби (300 V-1 срещу Лондон, 90 срещу Саутхямптън и 20 срещу Глоучестър. Бомбопреносителите приближават британската брегова линия, летейки ниско, за да избегнат засичане от радар, и се вдигат на 450 метра височина, достатъчна за да се прицелят и изстрелят V-1, а след това да изчезнат.

Видимият успех на това начинание довежда до екипирането на още три групи KG 53 със специаления бомбардировъчен вариант на Heinkel. Общо сто He 111H-22 са включени в кампанията през декември от бази в Западна Германия. Подсилената атака от общо 4 групи продължава седем месеца, по време на които срещу цели във Великобритания са изстреляни 1200 бомби. Загубени са 77 самолети като едва 20 % от летящите бомби попадат точно в целта си.

Заради неточността на системата на V-1 започват да се обмислят варианти за създаването на версия, управлявана на борда от човек. Застъпници на тази идея са командир Хана Райч и капитан Ерих Ланге. Още в средата на 1943 г. двамата искат съставянето на самоубийствени отряди, които да се използват за унищожаването на цели от особено важно стратегическо значение. Причина за такива радикални мерки, разбира се, е все по-съмнителната ситуация за немския райх. Идеята обаче е строго отхвърлена от генерал-фелдмаршал Ерхард Милх, който се тревожи за състоянието на резерва на Луфтвафе. Въпреки това Хана Райч през 1944 г. получава от скептично настроения в началото Хитлер разрешение да започне развитието на такова оръжие. Започва подготовката на специална машина за целта. Инженерите избират за разработване между два самолета Messerschmitt Me 328 и Fi 103. Техническите трудности около Ме 328 свеждат избора в полза на Fi 103.

Фирмата Хеншел, занимаваща се с производството на самолети, започва да работи по проект с кодово название "Райхенберг" за превръщането на Fi 103 в самоубийствна машина. Изготвени са общо четири варианта. Два безмоторни варинта за тестове - Fi 103 Re 1 (едноместен) и Fi 103 Re 2 (двуместен), и два моторни двуместни - Fi 103 Re 3, които да послужат за обучение на пилоти, и Fi 103 Re 4, който е моделът, предназначен за масово производство и използване в конкретните самоубийствени акции. Всичките четири "Reichenberg"-разработки са базирани на техниката и конструкцията на Fieseler Fi 103 А-1. За специалната цел на машините управляваните от човек летящи бомби са оборудвани с автопилот, херметически затворена кабина и височинни рулове за носещата площ на самолета. Освен това са разработени различно функциониращи средства за унищожение на специални цели. Тестовете, в които участва и Хана Райч, започват от август/септември 1944 г. и продължават до февруари 1945 г.

С набирането на доброволци за самоубийствените акции е натоварен хауптщурмфюрерът от SS Ото Скорцени. Събраната от него ескадрила неофициално носи името "Leonidas-Staffel" 5./KG 200 (на името на спартанския цар Леонид, оглавил войските си при самоубийствената битка при Термопилите 480 пр. Хр.). Командир на 5./KG 200 е оберлейтенант Вернер Баумбах, който е против проекта Райхенберг от самото начало и гледа на самоубийствените задачи като на престъпления. Слабата му мотивация води до това, че до февруари 1945 г. за специалните мисии са подготвени само 34 пилоти. Този факт и острият недостиг на гориво причиняват спирането на програмата Райхенберг. Построени са общо 175 Fi 103 Re от гореспоменатите версии.

Видео:

Изстрелване на V-1
Сблъсък на V-1 със земята

Други Vergeltungswaffen:

V-2
V-3